Стоя съвсем сама,с чаша мляко в ръцете си и мисля за нея...
Толкова време мина,а все едно беше вчера когато тя ме прегръщаше,целуваше и нежно ми прошепваше 'Обичам те',всичко беше като в приказка...Бях щастлива,че познавах истинското приятелство и света ми се струваше розов!Думите никога не биха могли да ми стигнат за да опиша как се чувствах когато бях с нея и как небето беше на равно с мен...
За съжаление дойде ден,в който трябваше да бъда по-силна от всякога за да мога да понеса удара на живота!
Трябвше да се примиря с това,че никога нямаше да върна 'нашите дни'!
Болката...
Ах тази убииствена болка ме разкъсваше тогава,разкъсва ме и до днес...никога няма да спре да ме боли!За съжаление живота ме простреля в най-слабото ми място-сърцето!
Спрях да мисля!Всеки ден се давех в сълзи и нищо не беше в състояние да заличи скръбта ...чувствах само гняв,омраза към себе си и тъга...
Така тъгувах...
Животът беше пред мен,а на мен ми се искаше да няма 'НАПРЕД' ...да бъде 'ПРЕДИ' за да успея и аз да бъда истински човек,пълноценен и здравомислещ,но уви...не можех да върна времето на зад...
Спомням си само,че всеки ден се вглеждах в снимката и и питах 'Защо,миличка,защо?!'
И сега като погледна в чашата с млякото не виждам своето отражение,а виждам следите,които тя ми остави...виждам нейният образ и може би винаги ще го виждам...в небето,в слънцето,дори във вятъра...
Ще виждам нея и ще чувствам колко много боли...
