Подир сенките на облаците

[Zatoichi]

Случайно погледнах лазура ясен над мен
и потънах в няма възхита,
от бяла надменност бях обграден,
от приказка,сътворена изпод Пегаски копита.

--- --- ---

В простора небесен се ширите,
облаци кротичко бели
и не знае никой що дирите
по пътя си тайнствен поели.

Очите човешки как силно желаят
безспир да гледат извивките ви многобройни,
в белотата ви готови са души да се разкаят,
о,облаци бели,притихнали и тъй спокойни.

Облаци искрящо бели,
в небето носите се вий невъзмутими,
да ви достигнат опитвали са и художници и менестрели,
но за човек оставате си все недостижими.

Извор на чисто и безкрайно вдъхновение,
с трепет протягат се към вас ръце,
но оставяте вий хората в забвение
на земята,със свито от копнеж сърце.

Облаци омайно бели,
вдъхновители на всяко идно поколение,
не знам дали следвате божествени повели,
но знам,Красотата ваше е творение.

Всяко малко птиче е блажено,
а на всеки горд орел
да ви докосва му е позволено,
защото във вярност се е клел.

Но за нас какво остава,
кажете ми облаци бели?
Някои не желаят земна слава,
а бленуват да пристъпят вашите предели.

Оставяте ни само сенките си тъмни,
а вие все така далечни сте и бели,
бягате над поля и върхове най-стръмни,
облаци прекрасни,защо тъй нависоко сте се разлетели?

И няма край сякаш дългия ви път,
а душите в страх по вас са закопнели,
но пречи ни тленната плът,
нима ще ни подминете облаци бели?!

Подир сенките ваши огромни,
някои ще тичат бленуващи,други пък не,
но този стих ще ви помни,
ако в ден най-скръбен напуснете това небе...

[Gentiana]

 [cvetee]