Оглеждам се в огледалото на смъртта,
появява се образа ми там,
виждам изстрадалата си душа,
нима попаднах в капан?
Червени капки по земята,
големи кървави петна,
кърви без теб душата,
пустош стиля се в света...
И отново ме убиваш,
докосваш ме с ръце,
светлината в шепи скриваш
и раняваш моето сърце...
И ръцете ми студени,
посинели са от студа,
сетивата ми-притъпени,
от цялата болка и тъга...
И кървави следи остават
тук,по мраморния под,
и сълзите ми ме давят,
нямам сили за живот...
Стича се от сърцето кръв топла,
чуват се в тишината скръбни вопли,
ти си орисията ми вечна,доживотна,
любовта ти единствена в нощите ме топли.
И в стаята тъй мрачна на колене лазя,
шепна името ти през течащите сълзи,
през тръни и бодли босонога газя,
никога ли не ще спре да боли?
И в това черно огледало
попадам в други светове,
сърцето ми ме е предало
и сега от болка ще умре...
