Сънища

[Gentiana]

Черно слънце сънувах
снощи, любими,
когато ти спеше
до мене като бебе
с усмивка добра.
Бродих в свят,
в който душата ми
нямаше име
и се давех
в непреглъщаема,
гъста тъга.
Изгорели стърнища,
посърнали
бели коловози,
с гърчещи се
голи охлюви,
превръщащи се
в пепел
със зловонен дъх.
Железни колони,
до скелет разядени
от киселинна корозия,
падаха пред стъпките ми
на вятъра от най-лекия лъх.
Черното слънце
изгори кожата ми бяла.
Превърнах се в стара циганка,
забравих пътя към дома.
С ръка, протегната
за милостиня -
парцалива и боса-
просех и плачех.
Отминаваха ме
странни
непознати същества.
Сънувах дълго,
а може би било е кратко...
Мокра от пот
сплъстена беше
моята коса.
Ти се протегна,
усмихна ми се
сладко, сладко.
Нищо няма да ти кажа.
Нека лошото да си отиде
само с нощта.