А живота ме покани на парият шах

[ilusia]

Духът ми - буен , неспасияемо вироглав , жестоко неотстъпчив от принципите и идеалите си , от мечти и вярвания , се рееше из необятната небесна шир.
Флиртуваше деликатно с вятъра , с нежното му докосване и свенливи милувки. От усмивките на Слънцето и сълзите , който бе събрал в кутиика от облачета си правеше розови сънища .
Понякога ядосваше някой и друг господар на Абсолюта. Надменно подминаваше Разума , когато го срещтнеше на някой кръстопът от въд реката на силата... и безсилно се отдаваше в мощтните прегръдки на Чувствата.
Един ден... така бях вбесила Боговете с моето диво лудуване , че решиха те да ми изиграят една нелепа шега...
Събраха се на съвет и си казаха , че само онова малкото... може да ме укроти...
и ака ме оставиха в неговите ръце... НИщо не подозирах аз...
нищичко...
И дойде то при мене с едно предложение . Искаше да поиграем шах.
Отвърнах му , че не я умея тая игра , а то едно такова мъничко зрънце пърхащо около мене изпълнено с възбуда и трепет... как да му откажеш ?!
Обясни ми , че това е особена парият шах. Когато изгубя ще губя много... ала и ще печеля много. КОгато печеля всеки път ще губя...
И нали съм си авантиуристка.... приех предизвикателството.
Хванах една комета - дива и необоздана - на кого ли приличаше ?
Изкъпах се в мелчният път , щипнах леко малкатаа мечка за сбогом и с леко "туп" се спуснах на Земята .
Огледах се... не бях себе си. Бях в едно нелепо по свое му тяло... ужасих се... бях човек.
Ах този живот , накара ме да се родя тази гадинка... В мига , в който тупнах бях изиграна...
Или бе най-големият дар ?!
И какво да правя клетницата аз.... Станах човек.
Не... не човек. Станах жена. Нали знаете , някой хора се раждат жени , от ония... истинските. Не куклите на конци...
Въплащават у себе си нежността и грацията на звездите , силата на Луната и огненият дъх на Слънцето ...
Ала времето... ах това време.... Преследваше ме постоянно с неговите гаври и проблеми, постоянно ме променяше и въртеше , моделираше по свое подобие...Мене ! Как не го беше срам... проклето време !
А играта отдавна бе почнала. Играта на шах с живота.
И все си мисля , че губех. Губех пешки... колко пешки загубих в илюзията , че губя топове и коне , крале и кралици... а бяха прости пешки...
Ала тези пешки оставяха по разчертаното поле на душата ми празнини..Отиваха си пешките а аз плачех за всяка от тях и се борех до последно... за всяка пешка.
Ала шаха е коварна игра. При загубата на всяка пешка , имах шанс да матирам Живота. А не пожелах... не исках. Прекалено просто бе.
И загубите станаха все по-жестоки и все по-кървави.
Губих , а понякога само понякога взимах нещичко от него. Ала то не ми даваше удовлетворение.
Всяка загуба ме смиряваше. Като здрав и премъдър любовник или пък пастрок укротяваше буйната ми душа. Правеше ме кротка и нежна като пролетен дъжд !
Загубих един кон. Каква загуба , а той някога ме носеше на гърба си и аз хванала се в черната му грива летях и си припомнях дома...
Губех и губех....
И все се питах защо.... Гледах звездите и плачех в необуздан порив на мъка ... Плачех сякаш единственото което ми оставаше бе това.
А зрънцето живот , понякога се съжаляваше над мене. Позволяваше ми да се видя в чуждите очи. И виждах , в колко много очи аз го посях.. Виждах колко много очи носеха нещичко от мене у себе си.
Твърди , строги , мъчни очи - бях онова меко пламъче в тях.
Буйни , диви , жестоки очи - в ъгълчето им бях аз , със своята нежност и смирение...
Нежни , любящи , топли очи - бях тяхното педизвикателство и покана за безумен танц !
Бях там... а къде бях ? На шахматната дъска ? В очите им ? В душите им ?
Без значение пешка или топ , крал или офицер.. бях там. И те си отиваха - понякога в отчаян опит да се запазя и съхраня аз ги следвах. До края ... до последен дъх. НО и послединят дъх идваше и аз вече нямах сили да ги следвам...
А от горе боговете ме гледаха. Радваха ли ми се... трумфираха ли ?
Наказваха ли ме или ме благославяха...
Не зная. Аз само исках да победя. И се борих.. и винаги се борих за победа.
И победих го аз тоя живот. Веднъж от раз го матирах с топа.
Не исках вече тая игра... болезнена ми беше тя.
Не исках да си играя вече с живота...
Други си играеха с моят.
Ала победител ли бях ?
КОй победи ? Аз или Той ? Аз или Те ?
Моята победа бе и тяхна победа. Моята загуба бе гавра със тяхното желание да бъда ...
А бях . И пребъдох. А бях !
Научих се аз , малкото духче .... Научих се , че всичко което бе... бе..
И там си остана в бешелото.
И винаги когато губех печелих. Пешки ми не трябваха - малки лигави пешки , стоящи в сянката ми.
Офицери не исках - подобия на мъже и воини. Подобия на вълшебства ( нищо лично)
Кралицата... не я прежалих.. нея не можах...
Кралят не загубих...
И изощо аз не губих тях. Никого от тях не загубих... аз губих себе си...
Ала се намерих...
Ех зрънце живот... благодаря ти за тая партия шах.
Едва сега разбрах... не аз... ти ме матира... и това бе най-великата загуба...