Обърквам стъпките
на есенния дъжд
със твоите,
там долу под стъклата,
по мокрия паваж,
с дъха на ръж,
довян от вятър
на далечно, топло лято.
Капчуците са кукувички сиви
в часовници
без циферблати стари.
Дали се лъжа,
или пък долавям
и мириса на твоите цигари?!
Но ти не пушиш
май отдавна вече-
това са значи мои
арабески
по бялото платно
на чувства стари,
опънато в училищна пиеска.
Жадувам да ми кажеш -
тук съм, мила...
Но този глас
е ехо на копнежа.
Накъсан зов,
със нечовешка сила,
от който изнемогва
мойта нежност.
Дъждът ли скита
долу под стъклата
и за очите ми
на локвите говори?!
Или ме чакаш ти,
като приятел
на чаша чай отново
да поспорим?!