Капка по капка
всяка минута ще събера
в кристалните чаши
на замръзналите ми длани.
Горещи минути,
прогарящи рани в плътта
и потъващи в пръстта
на горестта ми.
От тази горчива влага
се раждат отровни цветя,
растат със скоростта
на светлината.
Цветовете им са прекрасни,
но ухаят на недокосната самота.
Докосна ли ги, повяхват,
а аз полудявам от тишината,
която е толкова гъста,
че пред очите ми
светът се върти,
като калейдоскоп,
само че в черно и бяло.
Нямам сили да се моля,
да шепна с вопъл дори.
Пясъчен часовник
е моето тяло.
Пясъкът е всяка минута,
споделена със теб.
През вените ми тече -
болезнено и много бавно.
Под краката ми се отваря бездна
и неустоимо ме влече.
Дали там долу
дъното е твърдо и равно?!
Или като блато
е лепкаво и без очертания -
амебен свят,
в който и аз
в амеба ще се превърна.
Първична материя -
безполова,
без връщане назад,
в която сънищата си
недосдъвкани
ще повърна...
Капка по капка
минутите пак си текат...
Късно е...
Господи, чувствам се мръсна...
Някъде в тъмното виждам
светлината на твоя малък мъжки свят.
Ако сега не ме прегърнеш,
след миг ще бъде непоправимо късно.