-Обичам те!-прошепна му Люси
Ала той нищо не отговори.Думите й изчезнаха в безкрайността.Настъпи тишина...Само глухо ридание се чуваше в мрака...
-Обичам те,любими!-повтори тя.
Една сълза се търкулна по бузата й,последва я още една...и още една...Заваля порой от горчиви сълзи...Люси плачеше неутешимо.А там,в стаята на леглото лежеше той-нейният любим.Затворил очи...Студен...Безмълвен...
Люси погледна към небето,обсипано с безброй звезди и през сълзи извика:
-Защо,Господи,защо ми го отне?!Той бе единствения смисъл да живея...-сведе глава надолу и прошепна,задавена от сълзите си:
-Как ще живея без теб и без любовта ти?Не,не мога...
Люси стоеше неподвижно с поглед,втренчен в нейния любим и едва промълви:
-Не можеш да ме оставиш тук сама.Вземи ме със себе си.
Устните й трепереха.Държеше пистолет в ръцете си...Целуна за последно студените му устни и прошепна:
-Правя го заради теб.Защото дори и смъртта не може да ни раздели...Обичам те!!!
Това бяха и последните й думи.Тя опря студения метал до сърцето си...Чу се изстрел,който оттекна в мрака...Последва гробовно мълчание...
Навън бе нощ...Тъмно и толкова студено...Звездите блестяха на небесния свод...Бледата луна бе единствената свидетелка на случващото се.Страдаща от това,което бе видяла тя се скри зад сивите среднощни облаци и заплака...От небето заваляха едри дъждовни капки...По улиците нямаше никой...Бе пусто...А там,накрай града две безжизнени тела лежаха едно до друго...Две души,на които не им бе писано да бъдат заедно,да бъдат щастливи тук на земята...Дано сега там,където и да са,намерят покой...Дано най-накрая бъдат щастливи...
