Всеки ден различни маски носи нашето лице,
необходими са - себе си да бъдеш е вече невъзможно.
Скрито дълбоко под тежкия грим, таи се нашето сърце,
а собственото аз да се изгуби, стана неизбежно.
Сутрин ставаш рано - още в призори
и надяваш маската на бодростта.
Вътре в тебе вятър ураганен да има дори,
нямаш право да си покажеш същността.
През деня /уж светъл, а всъщност мрак/
слагаш маската на щастието и на радостта.
В проблеми затънал май си до врат,
а опитваш час по час да избягаш от реалността...
И така маска след маска и ден след ден...
Макар вече всичко в тебе да е болно,
не желаеш, дори за миг да бъдеш ти освободен,
а надяваш поредната маска толкова самодоволно...
