МОят замък

[ilusia]

Старият замък , порутен и рападащ се тази нощ изглежда някак величествен и непоклатим.
ЕЛа с мен , не се бой , моляте. Да той мъничко прилича на човешка душа - разклатена , стъпкана и оброгана.
А капките дъжд , стичащи се по счупените му прозорци напомня кървави пръски по нечие сърце. Покъртителна гледка. Но ти бъди спокоен , теб не ще те застигне такава участ. Ти си добър човек , нали ?
Ти никога тайничко не се радваш на чуждото нещастие , явно скрил дълбоко в себе си злостта и недоволството си.
За това , че ти никога няма да имаш възможността да видиш себе си от вън , тъй както те виждам аз , ще ти подаря моята гледка.
А вятърът се стели на талази край старият замък и клати вече разпадащата се ограда. Някога нямаше нужди от тези огради нали ? Някога не ограждаше очите си с барикади от сълзи , някога не слагаше катинар на чувствата си  и не оковаваше сърцето си ...
Какво стана с теб бедни мой човеко ? В какво се превърна душата ти , копнееща за екстаза поднасящ ти живота ?
Какво ли стана с тебе ?
Не , не ме питай аз не зная. Остави се на мрака , той ще разголи всяко кътче от тебе. Бедрата ти ще потреперват от студ , очите ти ще гледат невиждащо в празнотата , косата ти ще се вее и ще влиза досадно в устата. Уста зяпнала от почуда и недоумение , недей  - затвори я. Така можеш да загубиш и малкото останало от душата си.
Ах... а ти дори не съзнаваш какво си сторил , нали ?
Ела , качи се с мен по витото стълбище , не обръщай внимание на събралата се прах между стъпалата , отдавна никой не е стъпвал тук. Защо ли ? ТИ не му позволи.... о , да мили мой.
Нима не помниш онова малко дете поднасящо ти усмивка .... а за благодарност , ти го нарече не порастнало и инфантилно... не помниш ?
А помниш ли  , как една нощ прочете старите стихове пръкнали се в разкъсана тетрадка Бог знае от къде ? Обяви ги за некадърни и безпреспективни. В твоят свят няма място за стихове.... Много жалко...
А , стигнахме. ЕЛа пристъпи по-близко... да , ела ела малко по-близичко. Пантите скърцат. Да малко неприятно наистина , но така те компенсират ония вопли на разпарчатосаното ти сърце , който ти прикри , скри , забрави и унищожи. А те си искат своето.
Ела до прозореца , май единственият останал здрав в замъкът от пусти мечти. Ела и се наслади на гледката....
Виждаш ли - всичко това е твое. Исъхналите дръвчета - не помниш ли? Ти ги покоси като слана и те изсъхнаха още млади фиданки.
ВИж тъмното , каменно море. Иска ти се да се изкъпеш отмивайки греховете си. Не можеш. То е мъртво.
Толкова солено от човешките сълзи , който ти причини , че всичко в него умря безметежно и невъзвратимо.
Не ! Не гледай птиците , от убииствената ти любов те ще умрат. Ще застинат в полета си и ще се згромолясат с тътен на земята. Защо ли ? Защото обичаш пагубно. Обичаш егоистично...
Не им отнемай свободата на полета...
Някога и аз бях птица. Сега съм затворничка на своят рай. Неземен и нежадуван. Не чакана и не гонена. Не приета и искана.
О ти не се притеснявай. Сега ще се събудиш. Сега всичко това беше просто сън. Сън , в който аз те разходих из моят замък с разкъртени врати. Моят замък без стени и огради. Ела и го разграби ... до край , до основи.
Няма нищо... Някой ден аз ще се приютя , в нечия друга душа и ще се слея в едно с нея....
А ти драги мой човеко, остави си със здраве....
Ще се моля за теб...и твоят живот.

[Gentiana]

Хубаво е, Съни  [cvetee]

[ilusia]

Мерси мила  [inlovee]