сватбата

[ilusia]

Кафенето бе изпълнено с музика и звуци , сякаш на хаотични гласове долитащи от никъдето.
Двамата седяха на кожено червно сепаре. Тя пиеше вода с лед и лимон , а той жадно отпиваше от нейните очи.
Сякаш потъваше в тях , а тя твръщаше поглед на страни загледана в картините по стените , потропваше нервно с ключовете за колата и гледаше телефона си.
- Какво се промени - отрони накрая тя...
- Много неща - сподавено отвърна той..
И двамата отново потънаха в мълчанието на звуците.. Тя запали цигара. Външно изглеждаше съвършенно спокойна , само потропването на ключовете издаваха нервността й. Стиснала здраво устни се опитваше да не изрече слова , за който по-късно щеше да се крае. Ала нервите й бяха опънати до краен предел и  тежката й въздишка се долавяше смъртна умора и изтощение .
- Аз , ще родя детето - отсече тя.
Той я погледна някак смутено и нервно...
- Сигурна ли си ?
- Абсолютно. Не желая нищо от теб, нищичко.
- Ух , не зная какво да ти кажа или направя... В безизходица съм... Знаеш , че имам приятелка.
- На ясно съм- студено му отвърна..
Да беше наясно. Само дето той я беше излъгал така непоколебимо и се беше вричал в едно любов , любов лъжа.
А тя знаеше това , бяха си обещали без чувства , без обвързване , просто ..... така.
А после й бе стоварил , че я обича и иска да са заедно. Помисли си , че е просто заради секса , но я обгръщаше с толкова нежност и топлота , такова желание напираше в очите му , че тя се научи да го обича.
Обичаше вниманието му , топлотата му , нежността му , това че винаги бе до нея , искрен прям и не предаващ я.
Ала го отблъсна зарди друг... и това май ужасно го нарани...И все пак какво право имаше да я съди , той имаше приятелка....
Искаше й се да му извие врата. Да се разкрещи , да рогае и изобщо искаше й се да си позволи една хубава разтоварваща нервна криза но нямаше право на това . Нямаше и го знаеше. Трябваше да се държи на положение.
Хвърли 2 лв. на масата взе си ключовете , грабна палтото си и му каза "чао"
- Не можеш да караш в това състояние - спря я той.
-НИщо ми няма.
- Искам да те закарам.
- Ти нямаш право да искаш нищо. Моляте остави ме намира и просто забрави за мене.
- Глупаво момиче , как да те забравя , та ти носиш моето дете.
- Детето не е твое - гледаше я изумено- това бебе , няма баща. Няма и не му е необходимо да го има.
- всяко дете заслужава баща.
- Не ! Всяко дете заслужава баща , който да го дарява с нежност и закрила. Да бъде пример за подражание. А не да му носи болка и сълзи.
- Но...- не знаеше какво да казва , не искаше да я пуска.
- Остани си при твоята любима , добричка и скучничка приятелка , не нарушавай с мисли за нас подреденото си ежадневие и простичък живот. Ти си един страхливец !
-Аз искам детето да знае за мене , да се грижа за него...
- И като порастне какво ще му кажеш ? м ? Замислял ли си се какво ще му кажа аз ? Бащата ти е кучи син , който ме третира като курва ? Който се подигра с търпението и обичта ми ? Не !
- То трябва да има баща !
- Ще има.... но не ти... и не на твоята цена.
- Какво искаш да кажеш ?
- Не те засяга.
- Аз имам право да зная какво ще стане с детето ми.
- Ти нямаш дете ! Запомни го ! Не и от мен...Нямаш абсолютно никакви права свързани с него.
Господи как се мразеше. Сякаш бебето й бе стока. Стока за продан за чиято съдба се пазаряха. Имаше  л и право да му отнема обичта на баща му? А имаше ли право да му дарява тая болка и срам ? Не... тя знаеше какво трябва да направи.
- Момчил ми предложи брак.
- Отказа нали ?
- не... приех
Но ти не го обичаш... не го...
-ще се науча да го обичам. А той ме обича както друг не ме е обичал. Никога ! Никой ! Той бе до мен през всички тези години , ще обича и мен и детето ми като свое...
Завъртя се с хладно достойнство и си замина...
Минаха месеци. Месеци без той да я потърси... без да се интересува от нея и детето което чакаше...
А през цялото това време Момчил , бе до нея. Ходеха заедно по лекари , купуваха дрешки , говореха си за бъдещето им. Обзавеждаха апартамента... всичко беше готово...Датата на свадбата им наближаваше...
И дойде. Бе красив есенен ден. Листата - червени , жълти обагрени във всички цветове на вълшебната природа падаха с нежен танц по земята.
Тя пристъпваше бавно към църквата. Красива в свадбената рокля , светлосиня с лека бродерия и широк кринолин покриващ коремчето й. Изглеждаше очарователна а тъгата в очите й , я правеше още по-красива...
Църквата бе пълна с щастливи гости - роднини и приятели. Всички се усмихваха и бяха наистина радостни за нея.
Само сестра й знаеше истината.
- Не го прави... моляте , умолявам те....
- Стига ! Реших го и точка.
- Боже колко приличаш на мене... Моляте миличка , помисли добре. Това е бъдещето ти.
-Стига вече Елън. Аз имам отговорности. Аз съм длъжна да помисля не само за себе си а и за бебето...То се нуждае от дом изпълнен със спокойствие и обич. А знаеш , че с Момчил бяхме най-добри приятели. Той ме обича и ще дари на дъщеря ми всичката обич на света.
- АМи ти... замисляла ли си се за себе си...Как ще живееш с човек когото не обичаш.
- Ух Елън , вече ми е все тая. Стига нищихме тоя въпрос. Всичко свърши , всички са тука...
Церемонията започна. Веселото шушукане на гостите спря сякаш по сигнал. Момчил я гледаше с топлота и любов... Толкова сигурност се излъчваше от кафявите му очи...
Изведнъж вратата се отвори. С гръм и трясък се появи той...
Тя го гледаше изумнено с примес на страх и яд.
Той я издърпа от църквата а Момчил ги последва.
- ВЪрви си , спомна се той на Момчил.
Момчил я погледна ... чакаше някакъв знак от нея. Тя само поклати глава и сведе поглед в земята.
- Идваш с мен.
- Ти луд ли си... остави ме намира.
-Няма да се омъжиш за него...
- Само опитай да ме спреш...
Завъртя се и си тръгна. Влезе в църквта , хвана за ръка Момчил  и му се усмихна насърчително.
Тъкмо си казаха "ДА" и свещенникът ги обяви за съпруг и съпруга и на нея и прилоша. Свлече се на земята. Болката й бе стигнала стихиини размери , нямаше сили вече да се бори с нея...
Сестра й и зет и я заведоха в една странична стаичка. Само тримата. Там тя избухна в нечовешки ридания. Чупеше и викаше...А после се срина на едно канапе и се остави в прегръдките на Елън и Марк. Обичаше Марк. Бе красив и добър мъж и правеше сестра й щастлива.
Появи се Момчил. Не искаше да го наранява. Не и него. Изтри сълзите си , усмихна се и подскочи весело.
До края на вечерта тя бе най-красивото и весело момиче на света... И никой не разкри болката й.
Само Елън и Марк се споглеждаха тъжно сякаш в негласно споразомение да я пазят каквото и да й се случваше...
А тп тепърва предстоеше....

[ilusia]

Минаваха месеците. Тя роди красиво и силно момиченце. Синеоко с нежно и мило личице сякаш небесен ангел бе слязъл от небето за да дари жената с нежност и малко утеха. Кръстиха я Мег. Мег бе обграждана с цялата любов на света. Майка й я боготвореше , а Момчил гледаше на нея като на собствено дете. Обгирижваше я , хранеше нощем , водеше на разходки , за да може майка й да си почине поне малко. А тя бе изтощена от всичко което се случваше. Едва на 21 се научаваше да бъде съпруга и майка. Тъмни кръгове се появиха около очите й. Усмивката й бе искрена само когато погледнеше малкото спящо телце. Обичаше Момчил от цялата си душа , но някак не съумя да се влюби в него със сърцето си. Но той така й не научи това. Потапяше се в красивите й сини очи. Веднъж й каза , че тези очи го карат да лети. Сини ... ала топли и добри.
Елън и Марк даваха колкото се може от тях но и те имаха задължения и семейство , за което да се грижат.
Един ден Марк и Момчил отидоха да поритат малко и Елън остана на саме със сестра си.
- Обичаш ли го още - попта я Елън.
- Не.
- Сигурна ли си ?
- Как можеш да обичаш една лъжа ? Той беше точно това... Хубава , красива... лъжа.
- Щастлива ли си ?
- Доколкото е възможно. Мег ме прави щастлива. Много щастлива.
-Ух милиото ми ...колко си мъничко и колко крехко. Защо ти се случва всичко това.
- Стига де Елън , какво пък толкова ми се случва ? Имам дом , семейство , детенце. Млада съм - цялото време на света е мое. И знаеш ли... аз май се влюбвам в Момчил....
-Нима ? - сестра й силно се съмняваше в думите й.
- Ами да.. Толкова топлота , нежност... толкова грижи никой никога не ми е давал. Онзи ден го хванах да ме гледа докато спя.. Такъв поглед никога не си виждала...Купува на Мег редовно някакви неща , а тя като го види и грейва...почва да вика "та та та таааааааа " и кръжи около него като малко самолетче .
- Радвам се мила.
- И аз. Щастлива съм. Да... щастлива... А ти... забрави ли Иво ?
- Какво пък за него се сети ?
- Оня ден го видях като излизах с бебо. Малка разбойничка е тя.. на майка си се е метнала. Само да се обърна и къщата е надолу с краката. Бързам като реактивен самолет преди да се е прибрал Момчил , за да подредя и оправя... Щурачка. Та... видях Иво , пред книжарницата...
- И... как е ? Как изглежда - попита някак несигурно и колебливо сестра й.
- Ами.. уморен и изтощен изглеждаше... Сякаш съжаляваше.
- Мина времето да съжалява.Имаше избор... направи го... И нека не говорим за това .. минаха 3 години вече. Минало е. Погребано. Остави го там.
- Добре мила .. значи не го обичаш вече ?
- Не Кори. Не го обичам. Щастлива съм с Марк.
- Мама как е ? Знаеш ли нещо ?
- Ами... как да е.... добре е...
- Елън , чувствам се толкова виновна , че я изоставих. Не мога да си го простя. Още от мъничка й обещавах как ще я взема при мен като се омъжа. Как ще живея в голяма къща от бял мрамор , а тя ще има разкошна стая на първият етаж....
- Стига мила. Не се обвинявай. Няма смисъл. Това е и не можем да го променим. Мама е щастлива защото вижда , че сме добре....
- А тате ? Той... той... още не е виждал Мег. И... не ми се е обаждал от месеци...
-Ами.. сърдит е. Какво да го правиш... и на мен не звъни много често.
- Елън....съжалявам но тогава постъпих правилно. Мег е адски будно и умно бебче. Еинаги разбира когато нещо става. Дори онзи ден... няколко минути преди да се скараме с Момчил , тя седеше и сякаш му се караше. Цупеше му се и викаше нещо неразбрано... А после се скарахме...
- За какво ?
- Александър ми прати смс.
- Какво ??????????
- Искал да види Мег. Аз разбира се.... отказах. Зная , че нямам право да му я отнемам така. Но.... не го искам в живота си. Тя има баща който я обожава. Няма нужда от Него. Стана ми болно... той наистина иска да види дъщеря си...
- Правилно си направила. И с тате правилно постъпи. Аз съм по-мекушава от тебе..
- Ако бях сама.. щях да остана. Но бях с Мег. А той се беше напил отново като казак. Оная фльорца дори не ме покани да седна с детето. Седях като наказана , а бебето почна да нервничи. Хванах си нещата и тръгнах.. И май много се е обидил а ?
- Ще му мине. На тате винаги му минава....
- Искаш ли още кафе ?
- Не става късно , а Марк и Момчил ги няма. Дали да не им се обадиме ?
- Ами звънни им , аз ще ида да видя бебчо. Нещо има колики и напоследък е малко неспокойна....
- Добре , сега ще им звънна...
Кори отиде да види дъщеря си , която спеше като малко ангелче в кошарката гушнала розовият си слон.
Елън набра... - Ало Марк ? Къде сте ? - пребледня... изпусна цигарата си.... Господи... Жив ли е ? Идвам веднага... не няма да й казвам....
- Мила , аз ще тръгвам , нещо са спукали гума , ще ида да взема монтьора....
Кори обаче знаеше , че сестра й лъже. Усещаше го с цялото си същество..
- Елън какво се е случило ?
- НИщо , нали ти казвам.. гумата...
Кори я хвана за ръката . Заповедно и властно. Откъде извираше тая сила в това крехко момиченце.
- Жив ли е ?
- Жив е... но е зле..Много зле...
- Тръгвай...
- Ти къде ? А Мег ?
- Ставай ти казвам.
Кори отиде облече набързо съненото и кисело дете. То не разбираше защо смущават нежният и краси сън... Тъкмо беше гушнало едно ангелче.
- Отиваме при баба миличка. Няма плачкаш. Сега ще си поиграеш малко с баба. Нали знаеш колко те обича ? Хайде Меги , не плачкай моля те маме.
Елън караше , а Кори дундуркаше бебето на ръцете си. Стигнаха до майка им. Жената възрастна , силна жена... ала уморена от живота ги гледаше изумено.
- Какво се е случило ?
- Мамо , вземи Мегън , аз и Елън отиваме до болницата.... Момчил е зле...
За повече нямаше време. Елън тръгна да сяда на шофьорското място.
Не , аз ще карам - каза Кори.
- Господи , ще се пребием. Намали малко... Караш като луда.
- Луда съм! Луда съм.... моят мъж лежи там... моят мъж умира... Луда съм. Господи колко съм луда...
Стигнаха до болницата. Марк беше хванал главата си в ръце.... Пръстите му бяха посинели от стискане.... Ходеше нервно по коридорите.
Сестрите се затичаха към него..
- Какво стана ?
- Блъснаха ни. Онзи караше много силно. Момчил беше до мене... без колан.
- Ти добре ли си ? - попита Елън и го прегърна , сякаш се страхуваше да не го изгуби завинаги...
- Ъ.. мОля ? а , да да добре съм.. нищо ми няма.
-А Момчил ???? Как е той - тихо попита Кори...
- В кома е....
В този момент Кори се срина на болничната мозайка... Припадна , а безжизненото й телце застана толкова не естествено.

Цели нощи стоеше тя край леглото на Момчил... Дни , месеци... минаваха а той не се събуждаше. Стоеше все така.. А тя плачеше над лицето му , понякога водеше Мег... Но предпочиташе да не идва детето тука
Мина година. Кори престана да идва толкова често. Почна работа за да изкарва пари за малката и себе си. Майка й и помагаше...
Една вечер Марк и Елън я поканиха на вечеря.
Това не й хареса...
" Кори... не мислиш ли , че е време вече.. да изключим апарата ?
- Елън !
- Кори - меко тръгна Марк - миличка.. знаем колко ти е трудно мила , обаче.. мина вече година .. Безсмислено е.
- Безсмислено е за тебе - избухна Кори...не се здържа. Знаеше , че дълбоко те са прави. Но не искаше да го приеме. Не искаше да ги наранява... те нямаха вина... но я болеше толкова силно. Една Година , Боже , кога мина...
-Вижте... нека изчакаме още малко. Моля ви... Чувствам го.. той скоро ще се съвземе... моля ....
- Кори , решението е твое миличка. Ние просто предложихме.

Погребението бе готово. Всички бяха тихи... тихи и скърби. Дори Мег беше някак спокойна . Кори изглеждаше прелестна в черната си рокля , на чиито фон тъжните й дълбоки очи изглеждаха още по сини .
Мамо... аз отивам в болницата.Ще взема й детето. Искам да се сбогуваме на саме с Момчил. Влетя майка ми. Беше толкова... отчаяна.
Удари Кори .
- Ти... Ти го уби ! Ти... .
Момичето иглежедаше потресена. Не можа да отвърне нищо. След няколко секунди се съвзе.
- Госпожо - тихо почна тя - Виня се за толкова неща в живота си ... За толкова много. Но за Момчил , аз нямам вина. Той направи своят избор... и аз се опитах да го даря с цялата обич , на която бях способна ...
Жената... сколни глава и прегърна Кори...
- Зная мила... но ти си майка..Разбираш мъката ми... Прости ми...

Кори взе дъщеря си и тръгна към болничната стая. Не виждаше и не чуваше никой и нищо....
Приседна до леглото и хвана ръката му. Почна да му говори с цялата нежност която извираше от нея. Сърцето й се раздираше. Сълзи закапаха от очите й. Тя ги затоври . Искаше да се предаде. Искаше да умре с него... но едно детско пискливо гласче й припомни , че няма право на това...
" Тата , Тата ,- викаше детето - Тата....
- Тихо мъниче.. тихо... мама е тука... Тата е на по-хубаво място....
-По-хубаво ?
Кори изпищя...погледна... и видя едни топли усмихнати и стреснати очи ...
- Има ли по-хубаво място на земята от това , което сте вие ?
Щастието на Кори бе безумно , искрено....
-Обичам те . Господи , как те обичам...
Захлипа тя и го прегърна... обичам те....