News:

"Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се Отзове с благодарност."

Иван Вазов

Вълчица

Started by Jane, November 27, 2006, 22:23:14 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Jane

Там някъде, накрая на света,
застанала до ръба на пропастта
една вълчица плаче неразбрана.
След края само тя остана.
Всяка нощ тя тихо, жално стене,
но войът й умира във нощта.
Тя иска друг път да поеме,
но път няма на ръба на пропастта...
А назад тя няма да се върне.
Мястото й вече не е там.
Просто кротко земята ще прегърне,
с пръстта ще стопли замръзналия храм
в сърцето си, което мира няма...
И радост няма. И ден. И нищо няма...
Само тъмнина. Но свята.
И с поглед, вперен в пълната луна,
вълчицата пронизва с рев нощта,
но този път по-силната е тя.
Този рев... спотайван сякаш векове.
Това чувство, дето вътрешно зове...
Точно той изпълни празнотата
в кръвта на мрака, в очите на луната
и вълчицата прескочи пропастта.
Сега тя е от другата страна.
Сърцето й тупти с безмерен такт,
от пропасти тя вече няма страх.
И сяда пак, на другата скала,
извива гордо към небето пак глава,
поглежда звездите, затваря очи,
и вятъра тихо, но диво шуми,
и пак вой ... от натежалите гърди...
Тя отваря очи... И пак гледа луната.
В зениците й крие се тъга,
но с малък лунен ореол –
една сляпа, мъничка надежда,
че на тази или следваща скала
може би я чака радостта...
Истинското щастие. Нощта,
но с най-топлата и жива топлина...

И тя остава там, сама сред пустошта,
сред скалите, вятъра, звездите и нощта
да изтръгва с рев сълзите на душата си,
да търси пътя и скалите на съдбата си...
Да се води вечно от вълчата душа
и от вярната, единствена луна...



Под сълзите на есенните листа...

balrog

Добре си вникнала в същността на вълчицата. Браво, чете се на един дъх  [cvetee]

Didka

....тръпки ме побиха................невероятно е.........   :kissoflove:
...ще бъда просто "АНГЕЛ ЧЕРЕН"...на който няма да дадът крила....

Arwen

страхотно е... браво  [bravisimo] [cvetee]
Как да те спася от своето "Обичам те."
Как да те за забравя?
И от нежността, нямата в очите ми,
как да те избавя?
Как да те предам на оня скитник-спомена?
Как да те отмина?
Как да умъртвя любовта, безоката...
...като нямам сили?...

Jane

Благодаря вииии! :)

Под сълзите на есенните листа...

Gentiana

Обичам вълците. [inlovee]Красиви са.
И стихът ти е красив  [cvetee]
,
будто руки твои – это стены,
За которыми мне никогда ничего не грозит.
 Я оттаю тогда, и тревога уйдет постепенно,
 Как от нас уезжают ненужные больше такси.

I`Hate`you

Quote from: Jane on November 27, 2006, 22:23:14 PM
Там някъде, накрая на света,
застанала до ръба на пропастта
една вълчица плаче неразбрана.
След края само тя остана.
Всяка нощ тя тихо, жално стене,
но войът й умира във нощта.
Тя иска друг път да поеме,
но път няма на ръба на пропастта...
А назад тя няма да се върне.
Мястото й вече не е там.
Просто кротко земята ще прегърне,
с пръстта ще стопли замръзналия храм
в сърцето си, което мира няма...
И радост няма. И ден. И нищо няма...
Само тъмнина. Но свята.
И с поглед, вперен в пълната луна,
вълчицата пронизва с рев нощта,
но този път по-силната е тя.
Този рев... спотайван сякаш векове.
Това чувство, дето вътрешно зове...
Точно той изпълни празнотата
в кръвта на мрака, в очите на луната
и вълчицата прескочи пропастта.
Сега тя е от другата страна.
Сърцето й тупти с безмерен такт,
от пропасти тя вече няма страх.
И сяда пак, на другата скала,
извива гордо към небето пак глава,
поглежда звездите, затваря очи,
и вятъра тихо, но диво шуми,
и пак вой ... от натежалите гърди...
Тя отваря очи... И пак гледа луната.
В зениците й крие се тъга,
но с малък лунен ореол –
една сляпа, мъничка надежда,
че на тази или следваща скала
може би я чака радостта...
Истинското щастие. Нощта,
но с най-топлата и жива топлина...

И тя остава там, сама сред пустошта,
сред скалите, вятъра, звездите и нощта
да изтръгва с рев сълзите на душата си,
да търси пътя и скалите на съдбата си...
Да се води вечно от вълчата душа
и от вярната, единствена луна...



Поздравления!  :flowers:
Всичко е по-леко в Pop choc формат...

Anti^Technics

Много е добро стихчето.. наистина.... Има си всичко.... чувства, смисъл, тъга,...надежда.......



Красиво е .... Браво!  [bravisimo]
"Когато много силно преследваш Личната си легенда, Вселената ти помога за това!"

tainstvenata

леле ...  [ihuuu] ... супер е...нямам думи
Когато си далеч от мен,
душата ми тъжи,
разкъсва се и плаче,
като първолаче...