Златото на гаснеща Луна купува залези,
зачервени от свян, с гордо вдигнати глави.
Роби на един груб свят- продажен и ненаказан,
чиято едничка цел е да ги нарани.
Бодливите храсти на себични пориви
късат дрехи на бягащи, подивяли сърца.
В мрака на чувствата ми иглички борови
отварят рани. Плаче изгубената душа.
Има ли небе за безкрилите птици?
Къде отива уморената тишина?
Сенките на спомените - непожелани девици,
мухлясват в дъното на кладенци от тъга.
И всяка стъпка към себе си ме връща.
Че утрото е далече имам ли аз вина?
С такава отчаяна страст делникът ме прегръща,
че от срам и нежност ми се иска да умра.