Винаги ми носят тъга,
мъгливите ти изгреви,студен декември.
Покрива се с пясък,
завързана на спомена край брега,
лодката от циганското лято на септември.
Самотен вятърът на чувствата ми в нея седи.
Пуши замислен и се усмихва
на нещо свое красиво. Може би
в душата му бяла бурята стихва.
И рачето, избягало от топлите длани
на моя любим,
свива се в захвърлена раковина.
Мачта на далечен кораб,
порцеланова фигурка на херувим...
С тихи стъпки и есента отмина .