Под земята черна лежиш
в безкраен,тих покой...
Своя вечен сън спиш...
Заваля от сълзи порой...
В тъмнината крача към теб.
Сама съм,насред каменни плочи.
Камъкът студен е като лед...
А луната пътя ми сочи...
Да легна бих искала с теб под земята.
Отронва се сълза и върху гроба ти пада.
Защо го стори-проклета да е съдбата!
Душата моя без тебе страда...
Викам...Моля те,съживи се!
Върни се!Защо не се върне преди...
От своя вечен сън събуди се...
Бог не съществува,щом винаги боли...
Чуваш ли гласа ми?Виждаш ли сълзите?
Питам се дали ме виждаш от небето...
Помня светлината ангелска в очите,
още чувам ударите на сърцето...
Не ти казах,че ти обичам,прости ми!
Душата ми да ти признае не успя.
Болката е неописуема.Помогни ми!
...Ала твърде късно е сега...
Със сълзи ако можех да те върна
ден и нощ неспирно щях да плача.
За миг поне отново да те зърна...
Вместо теб да потъна в морето на здрача...
