Разтвори шепите ми
и постави там душата си,
но Господи, защо се тя стопи
като снежинка и изчезна
в мокротата си?!...
От ужас вкамених се.
Не и ти.
И аз разбрах -
не е била душата ти,
а само сянката и.
Някаква лъжа,
с която искал си
да купиш свободата си
и най-красивите ми чувства.
Без вина
обръщаш гръб
и се стопяваш в мрака.
Не казваш нищо.
Като камък бял мълчиш.
Не осъзнала, че е късно,аз те чакам
и правя от отсъствието ти фетиш,
а в шепите ми стине празнотата,
от тази твоя, "уж дарена" ми, душа.
Ще плисна във очите си лъжата и
и нека ослепея! Нека! Да!
Ще скитам сляпа
по най-тъмните вселени,
където и така е черен мрак.
А ти не смей да се докосваш
пак до мене!
И нека Адът ме погълне
с грозен грак!