Върви по дяволите!
Ти погреба моя свят
в пустиня каменна на диви сини рози.
Накара изворите ми обратно да текат
и всяка твоя дума е за мен угроза.
Грозиш сърцето, да повярва пак в небе,
което крие в синевата си отрова.
Невинно синьо?! Смешно! Плачещо лице,
затворено е в мрака. Бяла сова
е гордия, безчувствен тъмничар.
Тя няма да го пусне да избяга.
Отрова бавна, за която няма цяр,
студени пипала в кръвта протяга.
И ще се преродя в друг, някакъв живот,
във тяло непознато, нежелано,
където нощем под линеещ, звезден свод,
ще се отварят в мисълта от спомен рани
и ще се гърча от студени гласове,
които в мен протяжно ще напяват,
че неразумно влюбено сърце
умира бавно и след него нищо не остава.
През пущинак от диви рози сини
се влачат чувствата ми, някак оцелели.
Повтарям им, че всичко ще ни мине,
но гаснат думите във шепот, онемели.