Понякога е хубаво да кажеш: "Сбогом"!

[burning_acid]

~ 25-ти август ~

Седях си вчера вечер в стаята и слушах музика. Всъщност беше по-скоро рано сутринта, в 4 часа...ровех се из Интернет и слушах музика. От известно време страдах от безсъние и, макар че никой не ми вярва, според мен е заради валидола, който докторът ми предписа да пия. От него ставам твърде успокоена, направо упоена. :} И нощем се мотая из къщата като призрак...като някаква сянка, не като човешко същество.

Докато седях снощи пред компютъра си, ми се случи нещо странно. Не че и друг път не се е случвало...Непрекъснато ми се струваше, че има някой зад мен, че чувам шум от нечии бавно приближаващи се стъпки...Обръщах се сигурно милион пъти да видя кой е зад мен, но в тъмното нямаше никой. С всяко следващо обръщане, сърцето ми започваше да бие все по-учестено и все по-голям страх обхващаше всяка клетка на тялото ми...Страхът от това, което не можем да проумеем...Страхът от това, което е невидимо за очите, безмълвно за ушите и безплътно за ръцете...

~ 1 седмица по-късно ~

Днес отново бях при доктора. Как ги мразя тези лекари! Казват ти че имаш бучка в гърдата със същия тон, с който биха ти казали на кой филм смятат да ходят довечера! Поне разходката до болницата да беше приятна! А то - точно обратното! Само в този град болницата е разположена на самия му край, сякаш е някаква лудница...Сякаш ако ти се наложи да я посетиш, значи наистина няма повече надежда за теб!...Както и да е! Ще сменя и болницата, и лекаря, и града! Решила съм го вече. 19 години живях на това място, все ще се науча да живея и да обичам някое друго. Някое ново място, на което не знам къде е разположена всяка канавка и коя улица има най-много дупки :}

~ 11-ти септември ~

През тинейджърските ми години, сигурно съм била на 13 или на 14, не се разбирах хич, ама хич с майка ми. Тя тъкмо се беше развела и беше казала на баща ми, че го прави за мое добро, защото мен ме било страх да живея с него...Та след като беше прехвърлила вината за несполучливия им брак върху мен, аз започнах бавно да се превръщам от щастливо дете в тъжен и депресиран възрастен. Тогава имах една шантава мечта, така да се каже...исках да се разболея от тежка и неизлечима болест, както става по филмите, и родителите ми да ме забележат най-накрая. Исках всички да разберат - и приятелите ми, и останалите роднини, изведнъж всички да разберат колко много са ме обичали, колко много знача за тях и колко бих им липсвала след като умра...
Така и не се разболях тогава...за което днес съм благодарна...Но явно има неща, които ако си пожелаем, дори и да не е много силно, след време се случват. Като болестта ми, например.

Не че моята е неизлечима. Напротив - лекарите казват, че имам големи шансове да се възстановя, даже напълно. Казват още, че тъй като съм млада и са открили тумора сравнително навреме, шансовете ми се увеличават още повече! И аз се опитвам да им вярвам, да им се усмихвам, когато съм в кабинета за преглед...И когато ми обясняват за предстоящата операция, както и за лъчетерапията след това, аз пак се усмихвам. Защото е важно да те запомнят усмихнат, нали? Важно е да си мислят, че всичко ти е наред; че си водил един съвсем спокоен и нормален живот, пълен със смисъл...пълен с емоция... Важно е да си мислят, че болестта ме е уморила, а не че съм била мъртва от вътре много преди тя да се появи!...Важно е, по дяволите!

~ 18-ти септември ~

Операцията е след 5 дни. Пет дни...какво да ги правя? Как да събера в пет дни всичките си мечти и желания? Как за пет дни да осъществя целите си, да върна смисъла в живота си, да се помиря най-накрая със себе си и със света?!? Как?...Ако само всичко беше толкова лесно, колкото изглежда в сълзливите американски филми...може би щях да се справя, но нищо не е като на кино! Не е...

Опитвам се да не драматизирам твърде много нещата, но ми е трудно. От баща ми, който не съм чувала и виждала вече 6 години, съм наследила само едно - сърдечен порок! Хаха, и това ако не е хубав подарък, здраве му кажи! :} Та заради това е и цялата ми паника...Има твърде голям риск от проклетата операция!...И ме е страх, и няма с кого да поговоря, защото не съм се обадила на нито един роднина и на нито един приятел...А може би трябва?...Ще го направя утре. Сега съм твърде уморена да мисля и ми се спи...О, колко много ми се спи! Искам да легна в леглото, да затворя очи и повече да не ги отворя!...Искам да спра да мисля, просто да си лежа там, докато тялото ми не се превърне в морска пяна!...И това да бъде краят на всичко!
Толкова много неща искам!!! Защо не съм осъществила и 1/10 от тях преди, когато все още имах време? Защо не оценявала времето преди, а се научих да го ценя чак сега, когато вече имам съвсем малко от него? Защо съм била толкова сляпа до сега и съм пропускала толкова много възможности в живота си от глупав страх да не сгреша?! Защо?!?...

~ 19-ти септември ~

Днес се обадих на майка. Не ми звучеше добре...Разтревожих се за нея и не посмях да й кажа, че ми предстои операция...Но се разбрахме да се видим по-късно тази вечер и може би тогава ще мога да й кажа. А може би просто ще й кажа колко много я обичам...ще й благодаря за това, че ме е отгледала и ми е дала старт в живота...Ще й кажа че се възхищавам на решението й да потърси щастието си извън живота с баща ми, колкото и да не одобрявах това навремето...Но с възрастта човек наистина разбира по-добре нещата, които са му били неясни като дете.

Ще прекараме една приятна вечер в любимия й ресторант, ще й кажа да си поръча каквото реши, защото аз черпя, и ще се посмеем така, както правехме едно време, когато бяхме близки! Ще изкараме една страхотна вечер заедно, само тя и аз!

~ 20-ти септември ~

Вчера се видях не само с майка ми, но преди това и с двама приятели. Веднага забелязаха колко съм бледа и отслабнала. Ама че смях - едно време давах мило и драго някой да ми каже, че съм отслабнала! А вчера само успях да се усмихна на сила и ... да се сетя за наближаващата операция...Не им казах нищо за болестта. Не можах! Искаше ми се да ги помоля да дойдат с мен, но някак си...буца засядаше в гърлото ми всеки път, щом решавах да им кажа!

Нищо, нека си мислят, че просто отново ме е налегнала депресия! :} И без това всичко в момента ми се струва лишено от смисъл...И без това само с някакви си пет дни не мога (колкото и да ми се иска) да върна времето назад и да изживея живота си така, че дори и да се случи фаталното на операционната маса, хората да ме запомнят като щастлив и жизнерадостен човек!

Чувствам сърцето си остаряло! Аз самата се чувствам остаряла! След 2 седмици правя 20...тоест би трябвало да правя 20...при малко повече късмет...

Отивам на среднощна разходка...Винаги съм обичала обсипаното със звезди небе и луната в онази фаза, в която прилича на сърп! Не мога да се наситя на такова небе! Напомня ми, не знам защо, на арабска приказка...Ще видя ли някога Дубай? Ще имам ли шанса да яздя камила? И да се изгубя, поне за миг, в широкото море от пясък, наречено пустиня?

...Толкова много "дали"...толкова малко "със сигурност"...

~ 21-ви септември ~

Днес се чувствам особено свежа! Казват че малко преди да умре, човек се изпълва неочаквано с енергия. :} Хехе, може би трябва да спра да говоря подобни глупости и да се радвам на прекрасния ден!

Вчера, докато се разхождах из парка близо до хотела, се запознах с едно момче. Голям симпатяга! :} Първоначално си помислих, че е някой превъртял тип, който се разхожда посред никое време навън и причаква такива будали като мен, за да ги ограби или изнасили. А той се оказа просто още един будала, който също като мен има проблеми със съня! :}  Покани ме на вечеря...Тази вечер в 8, в много приятен италиански ресторант. Нямам търпение да поговоря с някого, а и той изглежда приятна компания :} Забравила съм вече как да се държа на среща...Последните ми няколко връзки приключваха толкова набързо, както и бяха започнали...Някак си все не успявах да опозная добре човека до себе си...Не успявах да се отдам изцяло във връзките си...да забравя гордостта си поне за миг...

Но това сега няма значение! То е в миналото. А за бъдещето не ми се мисли...Него може и да не го дочакам. Нека се потопя в красотата на есенния ден и да забравя за всичко останало! Слънцето ще е тук и след мен, красивите есенни листа също...И птиците ще продължават да пеят тъжните си или весели песни и утре, и вдругиден...и така до края на света!

~ 22-ри септември ~

Последна вечер преди операцията...А вчера беше приказен ден! Вечерях с момчето от парка...На масата в ресторанта имаше запалени свещи...Той беше поръчал червено вино, от което на мен бързо ми се завъртя главата! (макар че пих съвсем, съвсем малко)  :}  Отдавна не съм срещала толкова романтичен човек! И не са ме обграждали с толкова внимание...Беше хубаво! Не го поканих да остане вкъщи, защото...Да кажем, че се надявам тази "италианска" история да продължи...Да кажем, че ми се иска да има за какво да се надявам утре, преди да заспя от упойката...Да кажем, че вчера се родих за втори път; че се събудих от дълъг сън и не ми се искаше това събуждане да свършва! Толкова дълго бях "мъртва", че вече не знам дали помня какво е да си жив! Знам само едно: че искам да живея, каквото и да означава това! Искам да греша, да си губя ума от любов, да страдам от любов, да не знам каква специалност в университета най-добре ми пасва, да се карам и после да се сдобрявам с приятели...да знам, че мога да се събудя в някой хубав летен ден и да мога, просто ей така, да си купя самолетен билет за Камбоджа и да замина като доброволец...

Иска ми се и да мога да върна времето назад, да ударя шамар на онова безразсъдно 13-годишно момиче и да му кажа да се опомни! Да живее живота си, а не да се занимава с глупави, безсмислени неща като анорексия или мисли за самоубийство! Просто да се вземе в ръце и да продължи напред, защото къде по-ужасни неща се случват на къде по-незаслужили от него деца! Бих й казала да живее, без да пита защо (или поне не толкова често). Така или иначе няма да се намери кой да й отговори, защо е нужно да усложнява толкова много нещата? :}
Но за съжаление не мога да върна времето назад...Мога само да се моля да имам време напред...

Време да започна всичко отначало и този път да се опитам да не оплескам нещата :}

~ 23-ти септември ~

Ето...това е денят! Днес се решава всичко...А само колко драматично звуча! :}

Това беше!...Каквото и да стане след днес, аз оставям сегашното си "аз" тук и сега, в тази хотелска стая, в този предобеден час. Веднъж изляза ли оттук, няма да го има вече сегашното ми "аз". Погребвам го без ритуал в отсрещния парк...Защото вече не ми трябва...Защото неговият живот е вече изживян...Защото...на новото ми "аз" му се живее!

Ето...това беше, това е, и това ще бъде! Това е най-трудното и едновременно с това най-лесното "сбогом" в живота ми :}

~ Сбогом на миналото "аз" ~

[solitude]

Браво миличка! Сигурна съм, че ще успееш. Първата крачка към новото аз е винаги най-трудна, но после човек бързо се научава :) И внимавай какво ще си пожелаеш този път... защото мечтите се сбъдват :)

[burning_acid]

Благодаря ти, solitude! [inlovee] Историята е до някъде измислена, поне основният сюжет... Но това с оттърсването от старото "аз" напълно го мисля и искам :}
Благодаря и за предупреждението  :p  Ще гледам да внимавам този път  [flowers]