Шепот на арфа и аромат на жасмин

[ilusia]

Пълната луна се показа зад хоризонта . Ярка , огнена , червена - кървава ! От нейде едва доловимо по вятъра се носеше шепот на арфа . Въздухът ухаеше на жасмин , черешов цвят и липа. Дърветата бяха току що цъфнали и приличаха на богато окичени булки с белите си премени и зелени листенца - фина бродерия на изкусен майстор.
В мрака пристъпи малка фигурка с дълги падащи коси и венец от глухарчета , а белите листенца падащи от дърветата се заплитаха в черните й къдри . Бяла , почти прозрачна рокля покриваше крехкото й тяло. Под широките ръкави се виждаха изящни, бели, малки ръчички , които с вплетени длани държаха розов лотос . Очите й - синьо-зелени и дълбоки обхождаха горската поляна с остър и проницателен поглед . На кръста й, закачена на тънко воланче висеше  красива кама с рубинов камък на махагоновата дръжка и фини йероглифи по острието , преплитащи се един в друг -образуващи думи от вече забравен и мъртъв таен език. Следваха я прелестни девойки в тъмно-сиви роби и прибрани коси. Пристъпяха бавно в мрака с грация и финес на пуми.
В средата на поляната имаше няколко високи камъка , най-големият от които плосък - приличащ точно на олтар .
Девойките се наредиха около него в мълчание. Жената, държаща лотоса, пристъпи напред и прошепна някакви магични слова , а после затанцува в цялата си прелест - сякаш се носеше по въздуха, а в ръцете и плуваха огнени стихии . Самата жена сякаш бе изпредена от лунно сияние и страстта на огненото слънце.
Изведнъж въздухът се разцепи от тропот на коне и мъжки остри гласове. Момичетата в миг изчезнаха, а младата жена направи бързо движение с ръце, сякаш затваряше кръг , след което побягна към дебрите на гората .
Ала конниците се приближаваха все по-бързо . Скоро се почувства като в капан . Побягна като подивяло животно през храсталаците , но се спъна и падна. В този миг ездачите я наобиколиха , а един мъж яздещ черен расов жребец, се приближи плавно до нея, хвана ръцете й и ги завърза със здраво и жулещо въже. Момичето се съпротивляваше като дива котка , ала не успя да се откъсне от грубата му хватка . Качиха я на коня зад мъжа и потеглиха в нощта ....

[ilusia]

Не след дълго стигнаха до висок и пищен замък. Непробиваема крепост с безброй малки кули и прозорчета , на която многобройна стража бдеше денем и нощем . Жената макар вързана и ужасно уморена от дългата и страховита нощ държеше тялото си изпънато а главата високо вдигната. Мъжът пред когото яздеше я държеше здраво през кръста ала през цялото време ръцете му оставаха все там , за което тя му бе отчасти благодарна , забелязала пожелателните погледи отправяни към нея от останалите ездачи. Нощта преваляше и бледо сияние на слънцето докосваше леко небето от изток... Изток - как желаеше тя да е на изток - където водата се сливаше с небето , а облаците бяха копринени и нежни - сякаш пухкави мечтания в небесния простор . Ала знаеше , че всичко пред което я изправя живота тя трябваше да понесе с достойнство и спокойствие - такава съдба бе избрала - на вечно гонена и преследвана , на скиталец свободен от окови , ала в плен на боговете .
Свалиха я грубо от седлото и я въведоха в замъка . Пристъпваше бавно в мълчаливо достойнство - скоро се озова в голяма зала от грубо изсечен камък с огромни прозорци , пищно украсени стени - с гоблени и картини . Правеше впечатление огромната библиотека и охолството с което бе подреден този палат. Не обичаше да гадае за хората преди да ги е опознала достатъчно , но дребните детайли винаги й помагаха да сглоби картинката - като пъстър калейдоскоп в който се преплитаха визия , държане , привички , паразитни жестове , погледи и думи .
В стаята влезе достолепен мъж в разцвета на силите си . Мъдрост и власт струяха от гордата му осанка , изправени рамене и мощни ръце. Гледаше остро , с някакъв загадъчен и мистичен поглед на живите си и ясни черни очи.  Един от мъжете й изкрещя да се поклони. Тя остана непоклатима и горда , гледаща с насмешка всички край себе си. Последва удар и се озова на колене , но главата й оставаше все така вирната .
" Смела си " - каза мъжа.
Не отговори . Винаги изчакваше противника да каже каквото има. Ако оставиш хората да говорят достатъчно дълго , те неминуемо казват онова което никога не са имали намерение да изрекат. Винаги използваше това като предимство .
Но нещо й подсказваше ,че този път си има работа с човек , който знае какво прави , какво иска ... и най-лошото - как да си го вземе. Гледаше я изпитателно , изучаващо и със същата тази ирония , която бе нейна отличителна черта . Да , този път определено щеше да бъде различно . Нещо сякаш й напомняше , че е срещала този мъж и преди. Но къде ? Кога.... и дали той помни ...
" Знаеш ли , защо си тук ?"
Жената замълча за малко , след което бавно и отчетливо каза
" Ако искаш да говориш с мен , ще го направиш на саме. "
Една ръка се стрелна към нея , ала с ястребова бързина момичето се отдръпна и тя се заби в камъка до нея. Мъжът се разяри , скочи към нея , но господаря му го спря с рязък жест . Подсмихна се и едва сподави бурният си смях .
" Ах... дива както винаги "
Ясно. Помни я. Но от къде.... тайно се надяваше скоро сам да й разкрие и тази загадка .
" Излезте ! "
Мъжете се подчиниха .
В залата останаха само двамата. Гледаха се като ловец дивеч. И ту единият бе ловеца , ту другият. Ала нито единият от двамата не свали поглед от очите на другият. Потъваха и се даваха в тях , ала горди и непоклатими и двамата не отстъпваха. Слънцето се показа вече съвсем ясно зад черните остри зъбери на обграждащите ги планини и разкри пълната прелест на жената и абсолютният магнетизъм , който излъчваше мъжът срещу нея.

[NoMore]

хайде , дай малко повечко де :)

[ilusia]

[confused] Нямам муза... не зная какво ... ще го помисля и ще пиша обещавам ;0

[ilusia]

Но Аида твърде много вече се уморяваше от досадното надиграване. Безсънието и изтощението й надделяваха , и точно преди да се предаде и да проговори първа , той я изпревари.
" Ела да седнем , искаш ли чай ? "
Подвоуми се - никога не пиеше или ядеше нещо , което не бе приготвила сама. Добре познаваше билките и отровите  ала някой от тях при правилна обработка оставаха без цвят , и аромат;
" ще се въздържа "
" О , я стига . Да не мислиш , че те доведох чак тук , за да те отровя ? " Каза  с насмешка мъжа .
Аида се облегна на стола , скръсти ръце на коленете си и нежно се усмихна.
" А , за какво ме доведе ? "
Той не отговори , извика един от прислужниците си и нареди да донесат чай за двамата . Всичко у младата жена вреше и кипеше - напрежение , ярост , мъничко страх и много голяма доза раздразнение , но тя оставяше непоклатима и спокойна . Приглуши въздишката си , укроти развълнуваното си дишане и изглеждаше като островче блаженство и спокойствие .
" Дължиш ми услуга Аида , голяма услуга"
За миг жената не успя да прикрие изумлението си и то блесна в погледа й , но след секунда там отново бяха спокойните синьо - зелени очи на магьосницата .Ала мъжът го забеляза и не пропусна да отбележи тази грешка на момичето .
" не казвай , че си забравила " усмихна се той " Ти ? Великата повелителка на стихиите си забравила обещанието си , какво става Аида , да не си загубила способностите си " Той вече се смееше гръмогласно , дори леко страховито.
Аида оставаше все така сериозна и спокойна . Погледна близката броня държаща остър меч. За един миг той падна и одраска лекичко бузата на мъжа . Тя само се усмихна и закачливо смигна с лявото око .
" Ефтини фокуси "
По дяволите , арогантността на този мъж. Ако искаше щеш да помете и него и мижавата му прислуга . Не желаеше обаче да си създава излишни врагове. Човек , който си бе направил труда да открие така скритото и защитено място  в гората - човек който излъчваше неподправена и бурна мощ , си заслужаваше поне да бъде чут.
Тя стана от мястото си , отиде до огромните прозорци и се загледа в красивият степен пейзаж . Прислугата влезе и остави двете чаши димящ чай на огромната маса. Той я подкани с поглед .
" Хайде стига вече. Досадно става. Казвай каквото имаш да ми казваш . За какво ме повика "
" аз не съм те извикал - ти си пленница ."
" Богове . Не ме разсмивай .... аз не съм ничия пленница. Дойдох тук по своя воля и ще си ида когато пожелая . Говори ! "
Властна нотка ясно и отчетливо звучеше в тихият й глас. Говореше толкова повелително и уверено в себе си ,  че сякаш притежаваше целият свят.
Мъжът стана сериозен . Очите му макар и тъмни като нощта придобиха леден синкав отенък .
" Казах ти. Дължиш ми услуга . "
" Не дължа никому нищо. "
" Нима думата ти , не значи нищо , вещице !?"
Мъжът падна на колене. Странно , онова което му бе пратила можеше да го изхвърли право в отсрещната стена. Спосоностите й влияеха много слабо на този човек. Сега бе наистина леко разтревожена.
" Уважение за уважение . Първо правило на магьосника. "
Изведнъж се сви на топка. Лицето й се разкриви в грозна гримаса на болка и ярост.
" Удар за удар - първо правило на човека "
Никога не оставаше длъжна. Както сама каза - никому нищо не дължеше. Любов връщаше с божествена нежност , болка връщаше с демоничен плам. Раздразнението й нарастваше все повече . Прошепна нещо едва чуто и духна в ръката си. Мъжът се стовари тежко на каменният, студен под. Понечи да каже нещо , но тя го спря с властен жест. " Достатъчно ! "

[NoMore]

 музо идваи по барзо  :)