Оцветено в мъгливо лилаво
очакването плъзва
по разперените длани на зелени листа.
Свива пръстчетата си дървото
да ги предпази
от тази отровна целувка,
но е късно -
залиняват,
с прогорени рани
от съскащата киселина.
Още си хубава
в полусенките
на сумрачните си желания
ти, моя наранена светлина.
Танцувай ,
да се слеем
и се обвием около ствола грапав
на ефирната нежност,
нашата непокорна сестра.
Сега, когато падат умиращи листата ú,
свещена в своята голота,
превръщаща се в дим,
който ще отнесе душата ú
на другата страна
на Вечността.
В нощ без звезди и Луна
очакването е отрова,
срещу която лекарството е
да се извие главата
на плюещата го змия.
Рано е още...
Рано...
Но къде ли е пътят
към истинската свобода?
