Мечтата на Кокичето

[ilusia]

В късната , топла зима , слънчевите лъчи галеха зелените и жилави тревички на горската дъбрава . Вековни дъбове хвърляха сянка върху нежните и прекрасни цветя , обагрили като свалени звездици цялата поляна .
Времето макар и февруари бе необичайно топло. Дивите цветя - така жадни за живот и слънчеви ласки показаха срамежливи главици из под рехавата пръст. Живо бъбрене обзе цялата дъбрава. Цветята пееха своите песни. Розата галеше с нежни листенца минзухарите , а Госпожица Божур като същинска кипра поклащаше пищните си цветове и флиртуваше сякаш с вятъра . Наблизо имаше красиво поточе , което вливаше прохладна свежест в малкото бистро езерце. Плачещата върба , която всъщност никога не плачеше бе навела клонките си и те весело се къпеха с животворните води.
Жълт нарцис оглеждаше изваяното си лице в кристално-ясната повърхност на езерцето , което трепваше само когато някоя немирна върбова вейка се откъснеше от обителта на клоните си.
На сред цялата тази прелест от живот , от страст и нежност растеше малко кокиче - нежно като утринна звезда. Роса къпеше крехките му бели листенца . Навело чашка към земята вдъхваше аромата на жасмин и кедър. Всичко навяваше спокойствие , мир... хармония и едно необозримо , недокосваемо за човешките сетива усещане за рай.
Другите цветя , макар и добродушни по нрав много често подиграваха малкото кокиче , за неговата нищожност , свитост и крехкост .
"Ти цъфтиш и прецъфтяваш , за толкова кратко ... не можеш да зарадваш никого със стройна дръжка , кичести листа и аромата ти е толкова скучен" казваха му другите цветя.
А кокичето мълчеше и само още повече навеждаше своята чашка към земята .
" Хаха ти си нямо.... Чуйте всички , кокичето е нямо " и една върбова клонка се пресегна и шибна лекичко крехкото стъбълце на кокичето. То не се скърши но бялото му листенце бе наранено и върху него имаше една реска , от която капеше сълза... Чиста сълза...
А нощем , когато всички цветя заспиваха прегърнати , то отново оставаше само... Толкова мъка , толкова горест имаше в малкото кокиче. Далеч от водата то не можеше да види колко прелестно красиво , нежно беше... същинска радост за света.
Една нощ вятъра пожали малкото цвете и го погали леко по заспалата чашка. То се стресна от подобно неочаквано и дори притеснително действие... "Ей мъник.... Защо си толкова тъжен ?"
" защото не искам вече да съм кокиче."
" Хахаха и аз не искам да съм вятър... ама на , ние можем да сме само онова което Бог ни е създал - ни повече , ни по-малко"
" Аз не искам...."
" А какво искаш да си "
" Искам да си слънчоглед"
" Аааа май нарциса доста ти е повлиял . Сигурно искаш стройното му и здраво стъбло ?"
" не " отвърна простичко кокичето.
" Тогава искаш жълтите му и наситени листа , който нямат нищо общо с твоите - безцветни и сухи"
" не " каза пак кокичето.
" Тогава желаеш силният му аромат и плодове "
" не , и това не искам "
" Свети стихии , ти наистина си чудно цвете "
и вятъра си замина , а цветето заплака с чистите си сълзи. Толкова болка имаше в тях , толкова спотаено желание и гинещи мечти.
Стана студено , леден полъх обгърна всичко. Сякаш закъснялата зима се връщаше с цялата си заспала сила.
На близо живееше малко момиче. Усетило промяната във времето , на сутринта то стана и покри всички цветя , но малкото кокиче , така съсипано от своята болка се бе приютило дълбоко в тревата и девойката не го видя... . Само то остана незащитено от бушуващата страст на природата .
Зъзнещо от студ , то се молеше , молеше се с цялото си малко туптящо сърчице " Господи... направи ме слънчоглед.... Господи моля те.. нека бъда слънчоглед... За Миг... за ден... моля те Господи... умолявам те... нека бъда СЛЪНЧОГЛЕД "
И нощ подир нощ , ден след ден кокичето премръзваше все повече , а спотаената му мъка ставаше все по- силна... и малкото му сърчице се пръсна на милиони мънички капчици роса. Те помилваха всяка тревичка и всяка заспала гадинка в тревите...
И само утринта знаеше тайната на Кокичето , която то отнесе със себе си..
Една сутрин вятъра уморен от толкова работа помилва лазура и спря да поприказва с утринта....
" Я истърсака на поляната вече го няма "
" Да... Колко тъжно " отвърна скърбящата зора.
" Ами тъжно... Глупак беше той .... искаше да бъде слънчоглед - какво абсурдно желание "
" Не мили ми ветре... той просто искаше да види слънцето - така далече , така топло... толкова сиротно бе това малко същество... искаше да получи малко ласка , малко слънчева топлота ... Велика мечта имаше кокичето... то просто искаше да види слънцето...."