Не разбирам как може да живееш с тези лъжи?
Как можеш да раняваш без след това да ти тежи?
Нима не чувстваш студ... нима в мрака не търсиш топлина...
Нима с измама покриваш ледената си душа?
Кажи ми, кой отне ти мечтите...
Кажи ми, кой заледи сълзите...
Не мълчи... разкрий ми своята тъга...
Излей я в мен, а аз ще те науча как да избягаш от тази самота...
Но, защо казваш, че без любов живееш по - лесно?!
Защо ми казваш, че не можеш да обичаш?!
Не говори... но какво?... нима ти е смешно???
Защо ме гледаш с презрение... и продължаваш в мрака си да се скиташ...
Аз искам да ти помогна... искам да си мил и добър...
искам да се усмихваш без лицемерие...
А защо си така студен... дори зъл...
Но от къде се изпълни с презрение???
Исках само да те накарам да видиш светлината,
да усетиш красотата...
мислех, че видях във теб човек...
мислех, че имам за душата ти лек...
А ти се изсмя... с пръст ме посочи...
в своя измислен свят заживя...
и на злобата с нова сила позволи да изкочи...
Не разбирам... защо си такъв...
подъл, изпълнен със гняв...
Не разбра ли??? Исках да ти помогна...
а пък ти ме прогони със смях...
Добре, отивам си... ще го превъзмогна...
А ти в измислените си стени живей...
тичай... и сред лъжите си се смей...
Мислех, че видях във теб човек...
уви объркала съм се пак...
