Винаги ме съдиш (с поглед )
Защото винаги ме съдиш.С поглед. С думи.
И аз окачвам си сама въжето от сълзи пропито.
Да съм жената.До смърт да се влюбиш.
И в мислите защо?! Не си ме питал.
Но само смърт не стига вече. Никога не мога.
От теб да обрисувам хоризонт пренареден.
Не пасваме. И някак никак с теб не можем.
Не съм за теб. Не си за мен.
Едно изпитано в годините терзание. Защо пък не?!
Не трябва смелост да си панорамен.
И аз ще бъда там, на разлюляното въже.
И ти ще бъдеш с мен - така измамен.
И всички облаци от нишки самота презряни,
над нас надвиснали ще стенат.
Презираш ли?! Съди ме, белег от святите рани.
Душите ни...не се променят.
