Дълго тичах след въображаеми мечти,
дълго търсих те сред изречените лъжи,
дълго време попадах в капани,
дълго време изричах нежни думи,
но увиснали във въздуха оставаха неразбрани.
Колко сълзи пролях в нощта,
колко пъти тя утешително ме
прегръщаше с черната си ръка.
Колко време се скитах в самота,
мечтаейки ти да ми дариш топлина.
Колко горчиви чаши изпих,
колко безсилни моменти изживях,
колко пъти в тъгата си се потопих,
колко пъти тя над слабостта ми се изсмя.
А ти така и не разбра,
бе прекалено погълнат от себе си,
изгубил се в собствената си нелепа тъга,
дори не видя за миг искрите в очите ми.
И сега, когато си отивам,
когато в мъртвата си любов душата скривам,
ти ме молиш да почакам... да спра...
молиш ме за шанс, искаш да върна мига...
Колко шанса давах,
колко пъти ти ги пропиля,
а после в море от сълзи попадах
и в безвремието исках да се потопя.
Не мога да върна мига.
Нямам вече какво да дам...
Няма я в мен любовта...
ти уби я с безразличие...
не мога отново себе си да предам.
Късно е за признания,
късно е за викове в нощта.
Аз изживях свойте терзания.
Късно е... не мога да върна мига!
