Дървото

[burning_acid]

Емили

Малка маса в малко френско кафене. Момичето седи само, зачетено в книжка с поезия. Стихове на италиански. От заведението се разнася приятна френска музика. Момичето на моменти чете много съсредоточено, по лицето й се изписват емоциите, които преживява, докато чете стиховете. После тези моменти се сменят със зареяния поглед на момичето към хората около нея. Тя въздиша, оставя книгата на масата, отпива от изстиващия вече чай, и въздъхва.

"Животът ми е тъжен. Като приказка, обаче с нещастен край. Не обичам да се поглеждам в огледалото, особено сутрин, защото не се харесвам. Не харесвам лицето си, още по-малко харесвам тялото си! Понякога имам чувството, че мога да убия лицето в огледалото, ако разбия стъклото! А преди години, само преди няколко години, бях красива! Поне така мисля сега...Но тялото ми се промени, родителите ми се разведоха, животът ми стана нещастен...Сега вече няма никаква надежда нещо да се оправи...И все по-често мисля за смъртта...Не за самоубийство, не, а за смъртта на духа...

Защо хората толкова много се интересуват от външната красота?? Какво повече предлага тя от красотата на душата?? Вярно, че един красив човек е ужасно приятен за гледане, но понякога става само за това. Ако няма какво смислено, интересно да си кажеш с някой хубав човек, тогава какво ще го правиш? Просто ще го гледаш, като някакво цвете ли?!
Аз обаче харесвам, макар и да не го признавам, красивите хора. Те притежават нещо, което аз съм загубила и едва ли някога ще имам пак. Те ме държат жива, защото се ядосвам че не мога да съм като тях. А този яд ме кара да се доказвам, да се развивам, да научавам повече неща, за да мога да заменя липсващата си красота със знание.

И все пак да ти липсва красота може да е твърде подтискащо...Депресиращо, понякога. Защото често оставаш сам, често трябва сам да се утешаваш, сам да си щастлив със себе си, сам да се убеждаваш, че не всички хора се увличат само по красивото...Макар че вътрешно в себе си знаеш, че е точно обратното.
Да не притежаваш красота може да не означава, че няма кой да се влюби в теб, но пък означава, че когато някой се влюби в теб, ти често ще си недоверчива, защото ще се питаш дали когато любимият ти срещне хубаво момиче, няма да му се прииска да е с нея. Дали не се пита нощем, преди да заспи, защо е с теб, като може да е с някоя много по-красива. Ти самата се питаш с какво си го заслужила, дали не пречиш на щастието му с някое по-красиво момиче...Дали...

Отдавна не съм се влюбвала, може би точно поради тази причина - все съм твърде недоверчива към любовта на мъжете. Не мога да се отдам изцяло във връзките си и оставям нещата на половина...Никога не обичам от цялото си сърце, защото ме е страх. Никога не съм изцяло себе си, защото ме е страх да не разочаровам. И никога, никога не рискувам, а просто консумирам любовта на другия до даден момент и после си тръгвам. Защото ме е страх, че той няма да е напълно щастлив с мен. Защото ме е страх твърде много..."

Покрай масата мина млада жена, облечена в червеня рокля на черни точки. Момичето се отърси от мислите си. Загледа се в младата жена, която беше по-възрастна от нея с не повече от 2 години. Роклята й беше модна, обувките й бяха червени, в тон с роклята. Носеше кокетна шапка, малка черна чантичка, и изящни обеци. Седна на съседната маса и изчака сервитьора да дойде, за да поръча.

"Каква красива жена!" помисли си момичето. "Ако можех само да приличам на нея! Ако можех да имам половината от нейната красота, нямаше да ме е страх да обичам. И щях да бъда обичана наистина..."

***

Флоранс

Малка маса, в малко френско кафене. Малък френски град, в който младата жена се беше скрила от почитателите си. Тя беше актриса, вече преминала етапа на "начинаеща", и жънеше успехи в киното. Кино-критиците често обсъждаха ролите й и твърдяха, че е новото чудо на френското киноизкуство. Жената поръча кафе и извади малка кутийка с цигари от черната чантичка. Запали една и се загледа в парка пред себе си. Свали шапката си и я сложи на масата.

"Колко е празен животът ми. Колко много суета има в него! А как ми се иска да си почина, само за малко. Да имам време да се насладя на малките удоволствия в живота. Като кафето и цигарата пред мен...Като парка...Да гледам как изгрява слънцето иззад вълните на морето, как огрява вечер вените на есенните листа, когато залязва...Слънцето...

Заобиколена съм от много хора, вярно е, и всеки се бори за вниманието ми...Но никой не търси обичта ми. Всички около мен ме глезят, угаждат ми, но никой не иска да познава истинската мен, никой не се интересува от душата на жената в мен, всички виждат само преуспяващата актриса..."Новото чудо на френското кино"!...Глупости! Никой, никой не се интересува от мен!...
А ми е така самотно, иска ми се да има пред кого да разкрия душата си, да споделя, когато ме боли, защото мен също ме боли понякога...Аз съм просто човек...Не кукла с грим и красива прическа...

А навремето не бях такава! Имах време да се радвам на толкова неща - първата целувка; ваниловия сладолед с ягоди, който поделях със сестра ми; скалите над морето в онова малко курортно градче; странните американски филми, които майка ми гледаше, като например "Аризонска мечта"; даже прескачането на локви с приятели!...

Сега не ми остава време за нищо, освен да съм красива. И да се преструвам, че не чувствам нищо и никога не съм нещастна...Сега не мога да искам от никой да гледа как залязва слънцето с мен, защото той само ще си мисли как да ме вкара по-бързо в леглото и на следващия ден да се хвали пред приятели си, че е спал с известна актриса...

Самотно е, понякога е много самотно да си красив!"

Пред младата жена притича едно момче, хванало в ръцете си хвърчило. То се смееше само, с шарената птица в ръце, и тичаше нагоре-надолу около масите на кафенето.

"О, колко щастливо изглежда това дете! Точно такава искам да съм и аз - безгрижна като дете! Колко хубаво беше всичко тогава, и колко истински бяха детската любов и детските приятелства!" помисли си Флоранс.

***

Филип

Малки маси, малко френско кафене. Момчето тичаше около тях, хванало хвърчило с формата на птица, в ръце. Беше с разрошена кестенява коса и сияещи сини очи. Усмивката не слизаше от лицето му. Беше на 12 години, но все още не искаше да пораства и да става като възрастните. Те го плашеха понякога, друг път го отегчаваха, но рядко можеха да му се харесат.

"Когато порасна," мислеше си момчето, "искам да стана пират, който да може да прави захарен памук и да го раздава на заложниците си. Ще бъда пират, който всява страх във всички, но всъщност е добър по душа. Ще имам и папагал, и маймуна. И една дузина пирати-помощници. Ще защитавам бедните и всеки, който е изпаднал в беда. Ще грабя само от богатите и глупави хора, които няма да станат по-бедни, отколкото всъщност са.

Когато се наситя да бъда пират, ще си построя къща в някое спокойно, крайморско градче, и ще заживея там. Всяка сутрин ще ставам рано, защото не е хубаво да се изпуска началото на деня. Сигурно ще стана рибар, защото един пират никога не може напълно и завинаги да се отдели от морето. И ще намеря голямата си любов. Тя със сигурност ще прилича на новото момиче от класа ми. Просто няма как да не прилича на нея, защото тя е най-красивото момиче, което съм виждал до сега! Със златни коси и очи, в които се оглежда небето. А как говори само! Гласът й е нежен, като ромон на планински ручей. А тя самата е едновременно крехка и силна...Момиче, достойно за пират! А аз ще съм пират, достоен за момиче като нея!"

Докато момчето правеше планове и тичаше около масите, хвърчилото му се заплете в един от чадърите. Детето спря, извини се на младата жена с червена рокля на точки и набързо го откачи от чадъра на нейната маса. Тя му се усмихна и момчето си помисли, че е хубаво че среща радостен възрастен. "Рядко се случва." помисли си то.

Когато откачи хвърчилото си и се отдалечи, покрай него профуча младеж на колело.

***

Жанвие

Младежът, който профуча с колелото си покрай малките маси на малкото френско кафене, беше студент в Консерваторията. Свиреше на няколко инструмента, но основен беше контрабасът. И все пак негова страст си оставаха виолата и тромпетът, колкото и различни да бяха. Но това бяха инструментите, с които беше израснал. Защото приживе, преди ужасната катастрофа, майка му беше известна музикантка и свиреше на виола, а баща му, не по-малко известен, свиреше на тромпет.

"Толкова обичам живота! И все пак нещо ми липсва...Някак си не мога да срещна истинската любов...Онази, простичката и не-сложна любов, която не изисква много от теб, освен ако самата тя не дава много. Иска ми се да срещна момиче, което да е с душа, по детски чиста, и да обича по детски...Без преструвки, без недомлъвки, с цялото си сърце! Да се радва заедно с мен на живота, на малките му радости и чудеса. Да бъде жива, от вътре жива!"

Докато си мислеше това, младежът направи няколко обиколки на парка и накрая спря, защото изпитваше жажда. Реши да отиде до кафенето и да си поръча вода.

Остави колелото си до една от малките маси и седна. Поръча. Огледа се, защото отдавна не му се беше случвало да сяда в кафене. До него, на съседната маса, седеше младо момиче, зачетено в книга. Беше красиво, но някак нещастно. "Тъжна е като малко дете" помисли си младежът. "Красиво момиче" добави след това. А на масата до момичето се беше настанила млада дама, облечена в червена рокля на точки. На масата й имаше кокетна шапка и черна чантичка. Около дамата притичваше момче с хвърчило, което явно я развеселяваше.

"На мен ли ми се струва, или момичето до мен чете нещо на италиански" зачуди се младежът. "Ама и аз съм един...нетактичен! Момичето ме видя и сега сигурно ще си помисли, че съм без никакви обноски!"

- Аз съм Жанвие, приятно ми е.
- Емили, и на мен ми е приятно! каза момичето и леко се изчерви.

Двамата млади се заговориха за книгата, за времето, за парка.

"Колко странно! Младежът ме видя, сигурна съм че ме видя, и все пак избра да заговори момичето. Какво странно и ново чувство - някой да предпочете друга жена пред мен. Мисля че бързо мога да свикна с това" помисли си младата актриса и искрено се усмихна. "Мъжете винаги се натискат да се запознаят с мен, да седнат до мен и да ме затрупват с куп глупави комплименти, които навярно са чули във филм...Толкова е досадно, даже унизително понякога. Особено когато използват комплименти, които са чули във филм с мое участие. Ха, колко са глупави понякога мъжете, които приемат една жена за порцеланова кукла без душа. И колко ми е омръзнало от тях!...

А тези двама млади изглеждат толкова добре заедно! Така, седнали един от друг и зачетени в книгата...Колко красиви са първите искри на една любов, особено когато е между двама млади, които все още носят детето в себе си!..."

Младата жена допи кафето си и остави пари на масата. Сложи шапката си, взе малката черна чантичка, и стана. Мина покрай масата на двамата младежи и им се усмихна. Те й отвърнаха с две широки, искрени усмивки, и продължиха да разговарят.

Жената се канеше да пресече улицата, когато видя момчето с хвърчилото до себе си. Тя го попита как се казва, каза му че има много хубаво име, а после го помоли да й позволи да подържи за малко хвърчилото. То веднага се съгласи, беше я харесало още щом я видя. Тя му се струваше като дете, което вече не помни какво е да си дете.
Жената подържа птицата-хвърчило за малко и след това я върна на детето. Сладка усмивка беше плъзнала по лицето й. Тя му благодари и пресече улицата.

Спря се пред едно голямо, вековно дърво, което беше точно в средата на парка. Погледа го за малко, усмихна се на себе си, и отмина.

***
Най-странното беше, че всъщност тези четири човека: несигурното в себе си момиче, нещастната млада актриса, мечтаещото малко момче, и жизненият артистичен младеж, бяха един човек. И този един човек ги гледаше през цялото време от сърцето на голямото дърво, застанало в центъра на парка.

[MoonLight]

Е, страхотна история!  [bravisimo]  Много различно и увлекателно! Наистина много ми хареса, поздравления!  [a taka]

[solitude]

 [evala] [inloveee] [inloveee]

[ToHuTy]

малеле .. страхотно е .. Браво! [heart__]

[Скитникът]

ЩЕ те убия!!!
Как може да си такава... Кажи ми?! Какви са тези депресии?! А Женвие?! Защо мила Емили си толкова неуверена, Женвие те чака... Не бягаи, дай му своята книга... :) Целувки страхотен е  [bear] [bear] [bear] [bear] [bear]

[Gentiana]

Браво, Вени, написала си нещо страхотно. [heart__]
За мен беше удоволствие да го прочета. [cvetee]

[phibi]

Мислех си, че те харесвам като поетеса. О, колко съм грешала, че така дълго отлагах срещата си с тази част от същността ти. Защото вече знам, че съм влюбена в писателя в теб, мила моя  :)

[rado]

 :) Това е хубава работа. Радостното е, че текстовете ти са изградени добре в психологически план. Липсват онези натрапчиви любовни емоции, с които се отличават начинаещите и в същото време любовта присъствува забележимо. Асоциацията с дървото създава усещането за  меланхолия. [heart__]