Не се познавам.
Взирам се във образа на огледалото.
Не мога! Забрави ме! Остави това!
Ще се прежаля! Ще прережа гърлото
на съмнението...
И твойте мисли
с нежният замах от бреме ще сваля.
Остави ме! Всичко е свършено!
Тази спокойна заспала в сърцето камбана
скоро думите във нас ще ги взриви!
Ще те обиждам! Ще те наказвам!
Не искам! Просто от мен си върви!
Нека сама се убивам.
Тъжните свещи в мен ще догарят,
ще си изпия последната глъдка презрение!
Отровата ще спре да ме разяжда,
когато се задавя,
в твойте безмълвни съмнения!
Остави това!
Свърши се вече.
Не прегръщай душата ми в мрак!
Искам твойте целувки да спра!
И пак да си мой! И никога пак!
Това е кошмарно!
Това е убийство,
в което горя!
Не ми позволявай, да оставя тишината,
да завари в нас едно лирично отклонение...
И си тръгни,
жесток, без чувство във остатък...
Да махна провалът,
тегнещ над мене!
И утре да спя с твоя враг,
усмивка, която не можеш
да купиш с любов!
Остави това!
За мен не си готов!
