Отново на ръбатата койка,
в полусън лежа бездиханен
и поглъщам мрака без упойка
и снова в кошмар идеален...
Тишина наоколо се сипе
във прегръдка от ониксов хлад,
а без жалост кожата ми щипе
непознат и непрестанен глад...
Но тишината ми някой смути
и по мраморния коридор,
започна чужда сянка да пълзи
към обречения ми затвор...
Так,так,так - към моята килия -
алени токове - так,так,так...
В тъмното не мога да се скрия!
Аз самият съм треперещ мрак!
И от мен нощта се сякаш свлече,
щом взриви се във светлинен ад
вратата,и ласкав глас ми рече:
"Ела,свърши вечния ти глад!"...
