Дай ми дневната светлина.
Очите ми ослепяха
от тези нощни пропадания,
от дългото взиране
в тунелите на непрогледна тъга,
от впитите в тях, натрошени до пепел
спомени.
Хладните утрини
носят белези от зъбите на нощта,
разкъсани дрипи са часовете на безсъние.
Някъде в мен, свита на топка, скимти душа,
но не е моята...
Моята е някъде в тъмното.
Дъх на мащерка и лимон.
Чаят ми странно горчи.
Напразно го предпочетох пред кафето.
Днес със него изпивам неказани думи.
А къде си ти?
Забравих какъв бе твоя шифър на сърцето.
Дали ще мога да го отключа така,
дали отново ще си го спомня?
Защо гризе кръвта ми
тази безмилостна вина?
Червени кръвни клетки
рушат се, превръщат се в отрова.
На крачка от деня, светлината е дамга,
върху рамото на вятъра-комарджия млад.
Проиграва Съдбата ми всеки път на карти.
После трясва вратата. Не поглежда назад.
Дай ми дневната светлина.
Тя е на устните ти - нежнорозова загадка.
Може хиляда пъти да ме предадеш и заклеймиш,
но го направи с целувка.
Поне предателството да бъде сладко.
