Самотна вечер...тъмна,глуха стая
изпълнена с откраднати мечти.
Ридания сподавени,тъй тежки..
изпити от тъга и гняв очи....
Хилядите спомени нахлуват,
като ураган помитат всяка вещ.
И бясни мисли там върлуват,
жестоки са-не можеш да ги спреш!
А бяха вечерите нежно-луди,
тъй диви,парещи от страст...
Мечтите сякаш ставаха реалност,
не беше нищо съдено за грях!
Не беше,но сега е!
Ще си признаеш ли,че те боли?
Или ще си идеш без да кажеш,
че днес за мене също плачеш ти?
