Нещо, типично по човешки...

[Gentiana]

Ти съсипваш мен.
Аз съсипвам тебе.
А и двамата си мислим,
че сме жертви.
Всеки довод За и Против
тъй е дребен.
Зомбираме
спомените си мъртви.
Така е в живота-
хората са най-жалкото творение,
на Бог или на Естеството.
Прищявка или дар.
Връх на хранителната верига,
знамение,
всъщност,
има ли за себичността
цяр?
Защо ли пръстите ми пишат
грозни думи,
когато душата ми моли-
остани?
Защо ли устните ти
казват - не ми пука,
за мен ти си чума...
а вътре в тебе...
май че боли?!
И отново
се затваряме
в концентрични кръгове,
уж разделени, а всъщност -
един във друг.
Въртим се в кръга си,
все по-бързо,
все по-шеметно,
като режещи,
хапливи стружки
от детайли, изрязвани
на струг.
Дали детайл в детайла ще си паснат
или ще зее през процепите
тъга?
Дали има начин
нежността да оцелее?
Стига вече...
Не мислиш ли?
Стига...а?

[Arwen]

Поклон отново!  [inlovee]

[Gentiana]

 :) благодаря ти  [heart__]