Губя гласа си сред високи, остри треви-
кинжали, които го режат и стенат.
Може ли повече от това да боли?
Животът ми е гладиаторска арена.
Излизам срещу себе си, сама съм гладен лъв,
разкъсвам се, диво реве тълпата жалка
от сенки и залези, от празнота и стръв
за още кръв...Още ли? И колко?
Въпросите, които си задавам за стотен път
са - защо и какво да правя.
Каквото докосна-повяхва. Ръцете ми горят.
Цялата съм негаснеща жарава.
И няма изход от този лабиринт на Смъртта,
замаскирана под храсти вечнозелени.
Тя не е бърза... Цял живот...Сто години самота.
Толкова реки от болка изтичат през мене.
