Когато Глупакът нагази във тръните
аз мислех - Сега ще крещи!
А той пък, навярно изпитваше гъдел
и смя се през малко сълзи.
Тръните драха по спящата кожа,
Оставяха бели следи,
Тоя ги галеше, искаше още
да ходи и да го боли.
Небето разсърди се. Почна да пръска,
Но той от дъжда окрилен
Със сила в голямата драка се блъска,
Кървеше но беше засмен.
Когато прибра се, жена му го пита -
Какво си направил, Глупак?
А той сал изфъфля - Мерси сениорита,
Във тръните къпах се пак!
Жената изсмя се, разтреби набързо
И легна самичка да спи,
Глупакът излезе и тичаше бързо,
че тръните бяха сами.
Бе Полунощ. Във морето от тръни
Видях го че плуваше пак,
Цял разподран, иде да ги прегърне
Само те му невикат Глупак.
И тука, приятели случката свършва,
Полето прикри своя роб,
Виелици вият, трънака разкършват,
Показват че там има Гроб.
