Толкова си блудкава! - ще кажа...
А сетне тихичко ще зарева...
Защо да спазвам формите в езика...
Грубиянството приляга ми сега...
Отива на душата ми размазана...
На подигравката към твоята чувствителност...
Плачеш ти - от болка, обич смазана...
А аз рева, нахално, непочтително...
Усмихваш се... с доброто в теб възкръснало...
Смях ехти пък в моята ехидност...
Поглеждаш жалостиво и въздъхващо...
А аз... очите ти с очи не виждам...
И все така... за мен оставаш... блудкава...
Помийна яма... скълцан плод, загнил...
Какво като съм само на едната стъпка...
Прекатурваща конвоя ми прогнил...
Нежна си... а моята вулгарност...
Плюе във лицето ти и с гняв...
Обръща гръб... отпраща те във давност...
Мълчиш ли... на мен говориш ли... Сакат...
Живот и пир... после пък повръщано...
Колко е противна твоята смиреност...
Нима очакваш... че сърцето - плътското...
Ще издържа дълго тази ти надменност...
Но аз съм тази, която и се чувствам...
Малко се пресилвам във рева...
Но пак и пак мислите съпътствам...
А ти... о, ти танцуваш по ръба...
Онзи ръб, от който се страхуваш...
А усмихваш се и пееш песен, сякаш...
Погледът трошливо ти се спъва...
В собствената корист-обаятелност...
Чужд живот не искам да оплаквам...
Защо подаваш ми спасително ръка...
Не те харесвам... ти си от Сакатите...
А аз се давя, уловила сламка и... рева...
