Забрави ли нещо при мене?!...
Може би своето достойнство...
В онази чудна поема...
Овековечила нашето войнство...
И своята гордост, и сила...
Темерут си отиде, нали...
Недей ми ш-ш-ш-т-ка да крия...
От това ме мен не боли...
Е, вярно... малко е тъжно...
И леко пристяга ме вляво...
Но глухи са всичките звуци...
Затворихме наш'то пиано...
И какво... не щеш да се връщаш...
Е, не ща и аз да заплача сега...
Обръгнах на жалкото чувство...
Да желая твоите уста...
Отровата вече попи се...
В моите, но идиотското в теб...
Остана неподелено... сезоните...
Отредиха ти съществуване в лед...
Върви си с усмивка на глупост...
Затъпя след първите храчки...
Колко жалко - последното тупкане...
На сърцето ми не чу...
Твърде бързаха саможивите ти крачки...
