В измисленото щастие на своите мечти,
в изречените тежки лъжи,
в хаоса от мисли и желания,
изгубих себе си в онези
заклеймени нощни терзания.
В безредието на минали спомени
търсих мъничко топлина,
търсих малко останала надежда,
но намирах само студа на изречена
безмилостна, черна лъжа...
Изгубих себе си във теб,
потапях се в огледални мечти,
търсих светлината в мрака,
исках с нея да залепя
счупените части на душата...
Лутах се без мисъл,
лутах се сред пустота.
Приемах обичта на егоисти,
отхвърлях всяка нова мечта...
Обичаха ме егоисти,
крадяха от душата.
С похотливи, грозни мисли
ограбваха сърцето и ме
захвърляха в средата на тъмата...
И неусетно, заслепена от
глешната им обич,
захвърлих себе си,
отрекох се от любовта,
реших, че най - добре ще е да съм сама.
Не искам обич такава!
Не искам обичта им презряна!
Не искам грешната им страст,
не искам егоизмът в любовта ми да има власт!
***
Самотата мечтите руши,
но и възражда ги със сила нова.
Самотата душите крепи,
давайки им своята самотна упора...
И чрез самотата бих могла
да зашия ранената си душа.
И в самотата да преоткрия отново
онази моя неугасваща, светла искра!
