На запад !

[ilusia]

Студеният дъх на вечността обгърна тялото ми. Милувка от отвъдното докосна лицето ми... Копнеж обзе сърцето ми.... Пред мен стояха планините на тъй древна земя... Вековни борове ме заобикаляха - сякаш стражи от един отдавна изгубен свят се пробуждаха и клоните им разлюлени от господстващи стихии ми шептяха , че не съм сама. Че някъде там... някъде в себе си , все още съм онази която винаги съм била.
Прииска ми се да полетя. Прииска ми се да се слея със синевата , която увенчаваше поляните , синевата която сякаш върховете на планината подпираха и тя се превръщаше в нежен балдахин - покров над цялото човечество....
Нещо в душата ми се пробуди. Забравен спомен за минали ери , векове... за минали животи и отдавна отминали любови... Нещо което надживяваше спомените , който избледняваха , нещо пред което се прекланях.
Паднах на колене обърнала взор към залеза. Там... на запад... Където залязваше Слънцето над бездна от отчаяние. Там където бях погребала всичко свидно и мило. Където бях запокитила ужаса , болката , злината.. Там на запада....Където може би ме очакваше съдбата ми. Но аз глупава , малка , упорита и безумно вироглава обърнах гръб на тази съдба. Изправих се и вперих поглед в изтока.... Бе празен. Слънцето вече бе минало от там... Небето притъмняваше. Нима бях изпуснала и този изгрев ? Нима Богът Слънце и днес бе прострял мощта си далече от мен ?
И какво значение има - хората сами вплитаме в нишките на слънцето съдбите си . Бляновете ни сами се хващат в мрежите на реалността , която упорито отхвърляме. Нима щях да се дам ? Нима щях да погреба себе си ? Под канари , под пръст... нима щях да се погреба в една плът , която не бе моята ? Затворих очи и прострях ръце. Ако някой можеше да ме види вероятно бих изглеждала глупава , смешна... необяснима... Но тук нямаше никого. Бях се завърнала в земите на предците си . Бях се потопила в магията просто да съществуваш. Да вдишваш чистият въздух. Да те гали вятърът който носеше аромат на смърт и гибел. Да целуваш пръстта покрита с кръвта на милиарди ... Вълк зави ... отворих очи и видях Луната. Така ярка , така близка... И тя бе там - на изток.... На изток ... от рая.... А Слънцето ? Дали отиваше към ада ? Защо тогава не ме взе със себе си ? Защо не ми позволи да полетя... та дори на обратно ? Падайки в бездната към адовите огньове аз пак щях да летя... Та дори на обратно.
Та нали цял живот хората падаме в изкопани трапове - изкопани от его , самолюбие... Трапове пълни със сълзите на близките , на далечните , на обичаните и на враговете ни.
Борейки се за щастие винаги сриваме , обричаме , нараняваме.... И ако накрая не сме щастливи , тогава къде и защо е било всичко ? За какво ? За Кого ?
Някога търсех тези въпроси в Бога. Молех и плачех да ми даде своите отговори. Проклинах и продавах дори себе си за малкото щастие.... Но .... Той все пак ми даде отговор- неговите отговори. Но за какво са ми отговорите - чуждите , било то и на Бога. За какво ми е решението на задачата... когато чисто и просто не разбирам условието й ?
Отново паднах на колене. За втори път днес... Но на колене аз не се прекланях пред никого. Не свеждах глава пред майка си , пред баща си , пред приятели... пред врагове. Пред болките , тъгите , миналото и бъдещето винаги бях горда , непоколебима. Дори изплашена. Дори сама - разплакана и разтреперена от едно битие което не познавах , което ме отвращаваше , което исках да заплюя пак бях с високо вдигната глава. Но днес се преклоних. Пред мощта на една тъй силна и хилядолетна земя. Зарових дланите си в нея. Белега от изгоряно се слея с червеникавата пръст... Кръвта от очите ми бликна и от нея покълна лотос . Дъхът ми му вдъхна живот. Да... ние хората сме живото доказателство за мощта на земята. В нас се преплитат стихиите , елементите - животът  и смъртта ....Миналото и бъдещето. Ние сме доказателството как можем да носим сърце , а да бъдем бездушни кукли управлявани единствено от егоистичните си желания. Как мъже - силни , млади ... вдъхващи респект , пред който трепериш като листо подето от зимен вятър могат да бъдат инфантилни като малки деца. Как една прокажена , заплюта и гонена жена , може да сложи в краката си целият свят... Как можеш да убиеш детето си , за да изхраниш с малкото му телце другото си дете. Как ... можем да се отвръщаме от онова което ни е създало и да се кланяме на идоли - създали си сами в себе си. Как любовта може да бъде движеща сила - сила на разруха , на беди и скърби.
И може би в този ден аз дадох клетва. Може би за първи път в живота си се кълнях истински в нещо. В нещо , в което вярвам ....
В този ден... Когато Слънцето отвърна взора си от мен и се запъти към ада... и не пожела да ми даде мечтаното от мен летене... дори на обратно... В този ден , в който вълкът - самотник виеше срещу Луната , а тя ми се блещеше със сляпото си и смешно око... Когато мирисът на гибел проникваше в тялото ми и дихание от отвъдното ме приласкаваше в ледени прегръдки аз се заклех - един ден... след много лета.... да се завърна тук. И тук -  където бях родена, отново да се слея с безкрайността. Отново да заспя под покрова на небесата. Боровете да бъдат моите стражи , а лотоса - надгробният ми камък. Заклех се колкото и битки да водя... Колкото и кървави сълзи да пролея... Колкото и гибел да посея след себе си... Да зная защо го правя. Няма по-голямо нещастие да воюваш в името на нещо...Което сам си измислил. Няма по-голяма лъжа от тази да рушиш в името на любовта !
Каква любов ще е онази оставила след себе си смърт ? Какъв Бог ще е онзи , който вижда как убиват с неговото име на уста , и стой спокоен , непоколебим и мъдър някъде... Някъде....
... Може би единствено онзи Бог , който дава своите отговори ! Чуваш ли ме ?! Не искам твоите отговори. Не искам дори въпросите , който ти ми налагаш !
Аз не питам коя съм. ! Аз не питам защо съм ! Аз не питам на къде и кога ! Не моля за опрощение на грехове , към който една страст родена от теб ме подтикна !
.... Моля... Моля единствено... ! Единственото за което моля е КАК ?!
Как по дяволите ! Как очите ми да продължават да гледа дори избодени и побити на колове ? Как сърцето ми да продължи да тупти изгарящо на кладите ? Как ръцете ми - отрязани и кървави да могат да прегръщат , да милват , да докосват и лекуват ?! Как душата ми вюлнееща с вятъра да бъде кротка , примирена и спокойна , в един свят на извращение , където боговете слизат само за да бъдем пешки в техните ръце ?!
Аз зададох моят въпрос . Правилен или не... Моят въпрос.... Но не искам твоят отговор , о Всемогъщи !
Не искам отговорите на идолите , който сами пратихме , за да ни наказват отрекли се от нас - техните създатели.
Искам отговорите на земята - където си ТИ. Искам отговорите на водата - Където си ТИ. Искам отговорите на вятъра - където си ТИ. Искам отговорите на въздуха - където си ТИ. Искам отговорите и на хората - Където си ТИ. И където не си !

[phibi]

_уау...

[solitude]

Прекрасно е! Благодаря за усещането, което ми подари! Така ми се иска да изтрия с гумичка всичко и да потъна в далечното минало. Сигурно за това една от мечтите ми беше археология. [shame] [I love you]

[ilusia]

_уау...

[lol] [lol] [lol] Ще го приема за комплимент  [shame]

[ilusia]

:) По добре не рови отломките от миналото ;)

[phibi]

_уау...

  [lol] [lol] [lol] Ще го приема за комплимент  [shame]

Ами комплимент си е, рядко някой успява да ми спре потока от думи  :)