Изтече между пръстите ми
времето,
което ме разхубавяваше като
цъфтяща роза.
Опитвах се да яхна волята, но бе
високо стремето.
Лекувах егото си със безсилие в
неподходяща доза.
А нощем пусках през прозореца си
нищото,
за да вплете в косите ми мистични
тайни...
Мечтаех сегашното ми настроение да бъде
като онова предишното -
със светли криволичещи тунели и изгреви
безкрайни.....
Не знаех как ще се измъкна от задънената
улица,
в която бях попаднала след сблъсък със
живота....
Аз просто исках свободата си - това не е каприз
или приумица.
Аз трябваше да съм не само безучастен пътник,
а ПиЛоТа!!!
Но облаците някак твърде бързо се
сгъстиха...
Завинаги загубих във мъглата
вярната посока.
Усещах мокрите дъждовни капки как
в душата ми попиха...
Затоплящите слънчеви лъчи оказаха се всъщност
пипалата на порока.....
