Мислех, че успях да избягам от миналото,
мислех, че спасих крехкия си свят,
мислех, че сглобих разбитите парченца,
мислех, че намерих онзи дълго търсен спасителен бряг.
Мислех, че сълзите са пресъхнали,
мислех, че виковете на мечтите са заглъхнали.
Мислех, че забравих твоето лице...
Мислех, че сърцето ми не обича вече
онова... другото... твоето сърце...
И така неочаквано... като пустинна буря...
заляха ме златистите пясъци на
предишните мечти...
потопих се в кафявия лазур на
онези "забравени" очи...
И пак неочаквано от други две
бликнаха "пресъхнали" сълзи...
И спомних си предишните целувки,
и спомних си топлината на твоите ръце...
И тихо сред празнота и мрак...
спомних си за твоите нежни лъжи,
и неистово иска лъгана да бъда пак...
Исках пак да си до мен...
исках те за миг...
отново с измамна светлина
да озарош моя ден...
Шептях в нощта...
Безмълвно крещях сред
заглушаващата тишина...
Несъзнателно обричайки се на
ограбваща самота...
Заспивах сред кошмари...
с молитва към теб...
На сън шептях... молех те...
Върни се.. изпълни отново мечтите ми...
Върни се... дори пак ме излъжи...
само за миг поспри...
и като преди, макар и измамно
да е пак ме целуни...
