Мислех, че вече те няма, И така цяла нощ, цяла вечност,
а ти си зад мене била... поучителни речи редиш.
Добър вечер, приятлеко стара! А дрехите съхнат на печката,
Цял трон ти пазя, ела!... но не зарад тях ти стоиш...
И вино ти нося, и чаша, „Омръзна ми! Тръгвай си вече!
и разни прескъпи блюда... И с теб, и без теб съм сама!
Когато си тук, съм богата, От палтото водата изтече...
когато те няма – лъжà. Тръгвай си... Още сега!”
Ти мразиш лъжите, нали? „Така каза и предния път.
Oния фалшиви илюзии... Но щом го желаеш – отивам си!
Все пееш, че пак ще боли, А теб ако пак наранят,
а аз все не искам да чуя... пак мен ще викаш... Довиждане!”
И щом разбера, че в света И просто си тръгна. Обидена.
единствена ти си ми вярна, И знаех, че пак ще си права.
ти чукаш на мойта врата В недопитите чаши със вино
цяла мокра, а аз ти отварям... гласът ти да стене остана....
„Какво ти е?”, питам, „Вали ли?”, Само свещите гаснеха тихо.
и пак свеждам поглед виновно. Във мътна коприна лежах.
„Какво ти е?”, питаш, „Боли ли?”, В стените кънтеше oбида:
влизаш мъдро и сядаш удобно... "И с мен, и без мен си сама...”
На онзи, великия трон Аз зная, че пак ще се върнеш.
от злато и слонова кост. Пак мокра от мойте сълзи.
Говориш без думи и стон, И пак ще ме топло прегърнеш
взимаш чаша и вдигаме тост. с прегръдка, която вини...
„За боклата!”, гордо извикваш. Тогава аз пак ще ти кажа,
„За сълзите!”, тихо възлкиквам. пред теб само свела глава:
„Чаках те...”, гузно признавам. "Добър вечер, приятелко стара!
„Знам”, равно пак отговаряш... Добър вечер, добра самота....”
