Хайде, тръгвай от очите ми...
Не е нужно да стоиш...
Краката ти стърчат отвън и вече ритат...
Не, недей посяга към вратите ми...
По-добре пред тях ще си мълчиш...
Благата ми са само пън, не стават даже за добитък...
Вишневите ми целувки са горчиви...
Киселото надделя...
И свежестта превърна се в наситеност фалшива...
Жълтурчетата също се разпръснаха...
Глухарестото се разля...
Не ми пука, че едното не е другото... бодливо...
Бе последното цветче във свойта рошавост...
И ей такава цялата съм днес...
Една метла, използвана за двора на душата ти...
Розите с ароматища боботат горестно...
Изсмукаха от почвата последния финес...
И плодородната градина представлява май обора след делата ти...
Пак ли да отварям си прозореца...
Харесва ти от там да гледаш...
А и евтино това ти струва...
Поне в това съм много можеща...
Дойде моментът да изследваш...
Кое за мен от моя милост се купува...
Лалетата отворени са като книги...
И в тях прашецът е изписал...
Всичките ни каменни раздори...
"Тюльпаны" май на руски викат им...
Ах, какво различно име...
А ние с теб си имаме еднички имена - затвори...
И ей така... май време е да тръгваш...
Оборът намирисва и на тебе...
Не бърчи нос, чело.... не вдигай пред лицето си ръка...
Тази миризма преди не спъваше...
Да, бе в едно различно време...
Но остави ме да разтребя... Редно, може би, ще е така...
