Когато дъждът започне да пада
и тихичко заплаче небето...
А звездите са леко забулени в своята потайност....
Спомни си за сърцето потънало
в твоята черна безкрайност...
Спомни си за две очи,
които с обич те гледаха...
Спомни си за две ръце,
протегнати в мрака...
търсейки теб, но доскосвайки нищото...
И ще бъде леко мрачно...
...и много тъжно...
Защото небето плаче с моя глас...
Защото само небето разбра моето
болезнено признание...
Изрекох го тихо в нощта...
споделих го на звездите...
и за туй са забулени в мрака...
и тогаз изгубих си сълзите...
и за туй небето вече изплаква ми мечтите...
За това, спомни си за мен,
когато излезнеш да поскиташ в дъжда...
И притихнал в своята самота,
съжали за миг, че остави ме сама...
Съжали за миг, че и себе си
прокле в онази тишина...
...Помниш ли...
И разбери тогаз...
какво значи да плачеш без сълзи...
...без останал във душата глас..
