За теб

[Zatoichi]

Посветено

Странно е...странно е и чудно,
че точно
Аз
долните слова ще изрека,
по-странно е обаче,
че за себе си съм
прав
и ми е трудно,много трудно,
но ето,пише моята ръка...
Привлече ме!
Тъй силно ме привлече!
А бях от самотата непробивна
сплав!
Сега съм кат мушица,
мушица в здрачина
и хвърка моята душица
около твойта бяла светлина.
Привлече ме!
Усмивката ти в мен
потече
и сякаш няма вече
за чувствата лимит...
Знам,че ще остана...
Може би ще остана
винаги далече,
но не искам тъй да става,
че в забрава
да остана скрит!
Нека е наивна
всяка буква тук изписана,
нека смешен съм
глупак,
но знай - не е баналност,
просто тъй - преписана,
нито песничка приспивна
и излишен е въпросът
"как?".
Не умея,никак не умея
(и колко много съжалявам)
на показ да излагам
чувствата бушуващи
във мен,
но не искам всеки ден
от себе си и теб
да бягам,
не искам
тайни скъпоструващи
и присмех зъл
от огледалото да получавам.
Затова сега аз пиша
по начин по-различен,
пиша във задъхан бяг
и непосилно е,и непосилно,
защото поводът е личен,
но знам -
това,което казвам днес
не ще напиша
пак!
Кървя обилно,
но не защото съм ранен,
кървя,защото себе си
познавам...
кървя,защото
теб не заслужавам!
А те желая!
И съм до дъното смутен...
Странно е,нали?...
Недей,нищичко не казвай!
Не говори!
Не искам със това признание
стария спомен да гори.
Но не съжалявам тук...
и тук не се надявам.
Зазидох всичките заблуди
в увереност непоклатима
и да кажа мога,
въпреки туптящата тревога,
че смисъл няма да отричам,
че ти си на сърцето ми любима,
че теб дълбоко аз
обичам!
...
Простичко го казвам,ей така -
без метафори и епитети
най-помпозни,
без съвършенството
на онези истински поети,
без грам строфична красота.
Избрах за тебе думите
сериозни,
избрах сърдечната си
прямота.
И това е всичко.
Исках само да го кажа,
друго нищо не целях.
Оства ми сега единствено да те помоля,
когатo
в своите мисли ме поставяш
и чудиш се дали да ме упрекнеш,
да не ме виниш,
а обичта ми милостиво
да прощаваш...
Обичам те!

[{dulgokoska}]

...

Amin mela lle!