И какво... сега обичаш него?
За него мислиш непрестанно
въпреки че те ранява
и го търсиш постоянно
без да знаеш как това става...
Празнота те е обвила,
а страданието не спира-
да заплачеш нямаш сила,
а тъгата все напира...
Всеки ден си обещаваш
да го избягваш уж нехайно,
ала тайно се надяваш
да се срещнете случайно.
И какво? Обичаш го, така ли...
Ревността ти те влудява,
ако с друга разговаря той
отвътре те гори и подлудява
и искаш да е само твой.
До късно да заспиш не можеш,
а сториш ли го - ад е,
и в съня ти неговия образ
те преследва и терзае.
Плахо, тихо си мечтаеш,
да потръгне между вас,
в надеждите блуждаеш -
и зовеш го пак без глас...
И какво... обичаш ли го?
Търсиш неговата топлина
докато си цялата в лед,
но изпитваш и вина,
сякаш нещо не е в ред...
Свенливо се усмихваш,
а зад маската ридаеш
самотна някъде притихваш
и за другите нехаеш...
Той те прави уязвима
и възползва се от това -
тъй безсилна и ранима
чувстваш се от любовта...
И какво... обичаш него...
по начина, по който го написах...
и чудих се как аз разбрах
и тъй познато го описах?
Наистина ли не знаеш?
Е... защото те обичам -
това е моята присъда
и тайничко мечтая
на неговото място аз да бъда!
Но не мога...
