Просто искам да поспя...
Очите ми отдавна прекопават...
Нужда от сънливост със дела...
Които дълго ще забравят...
Имам нужда да поспя...
Всяка мигла ме кълне да млъкна...
Да обърна гръб на всичко от света...
И сетне в друга същност да изтръпна...
Да не мърдам трудните ръце...
Натежали от стискане и алчност...
Всеки миг обесен между пръстите ми е...
И на дали шанс има за живот обратно...
Ах, как искам да поспя...
Зениците се блещят като пропаст...
Събират купче светлинки...
Изложени от пошлостта на показ...
А точно срещу мен - Сънят...
Усмихва ми се ласкаво, красиво...
Очите си хем стискам и държа...
Хем притегля ме тъй неговата сила...
Че отварям ги, илюминатори във космос...
Цялата Земя ми е в нозете...
И пак се блещи познатата ми пошлост...
И пак ми тупка за съня сърцето...
Не се въздържам, слаба съм и силна...
Няма как главата да отпусна...
В една реалност по-истински горчива...
От факта, че с събуждане се пуска...
