Нощта ме прегърна със своята ръка,
отнесе ме нейде сред небето,
нощта целуна моята сълза
и почувствах за миг, че не съм сама.
Сега нощта прегръща ме със ласка нежна.
Сега нощта оплита ме във своята тъга.
А нявга бе ти и с теб политах безметежно
и с теб споделях всяка следваща мечта.
Но уви... може би съдбата туй реши...
или пък бях аз...
Е, зная... ти ми даваше само парещи сълзи...
Но някак все вярвах в онуй тъй желано "нас".
И незная ти къде си, незная помниш ли очите ми...
Макар и някъде сред онези хиляди копнежи...
...дали видял си ти сълзите ми...
дали чул си викът на милионите надежди...
Останал си назад... в едно безвъзвратно минало,
там оставил си спомена за мен...
И сега сърцето ти отдавна е загинало
и друга някоя лъжеш в своя светъл ден...
Но аз защо те помня?
И преди и сега за тебе плача...
Макар и да изгубих шанса да съм твоя,
макар и ти да бе на сърцето ми палача...
Каква бе тази моя пуста обич?
Отхвърлена, отчаяна, сама...
И сега като светулка свети в мрака още...
И сега пак една сълза те гони нощем...
И пак не те достига, както и преди.
Но стига вече, няма смисъл от мечти.
Сбогом за кой ли път прошепвам.
Махайте се мои бляскави сълзи.
Нека заблуждавам се, че имам гордост.
Нека безпътна да вървя...
Нека мисля си, че не съм сломена от твойта пошлост.
И нека зная, че на себе си никога не ще простя!
