Нещо с писък се скъсва, на малки парченца се пука.
Аз зная от мен любовта болезнено се отделя, скрива се мълчанието...
Малко сякаш боли, но какво пък... пресъхват всичките сълзи...
Няма го и среднощното стенание... но защо боли...
Безразличие... ехти с полуглас...
едно отхвърлено приличие завръща се в бясен валс...
Ледът и той се пука... стапя се като отминаваща следа...
Нещо с топлина в мен тихо почуква... готова съм да отворя пътната врата...
В края се ражда начало... дали? Може би е само желание...
Или пък следи от отминали мечти... и пак е тихо...
В мен сркива се притихнал стон... дъжд ли ще вали...
или отново е желание... едно отмиващо покаяние...
Но за какво се кая... за любов, страх... или още нещо?
И всичко събрано е, наредено по своя ред...
Едно чисто усещане, така човешко
сгушено в душата вече изхвърлила своята черна смет.
Непривично надеждата отново идва...
с тихи стъпки върви. Този път е чиста...
...някак вълшебно красива...
И как закачливо ми смигва...
Усмивки... по хиляди лица... светът го виждам щастлив...
Но какво е туй... спасение от един мрак...
И сърцето ми се ражда с писък жив,
и всичко цъфти, и всичко е различно... какъв обрат...
Но този път отговор няма да търся.
Ще вървя усмихната и жива...
И няма да му мисля...
Просто ще се радвам, че ме има...
Жовотът един е... трябва да се живее...
И сред неволи и стонове вековни...
Важно е само душата от щастие да прелее...
Другото минава, като всички дни дъждовни...
Днес вали, утре слъце грее...
Един житейски кръговрат...
Днес ще плача, после от любов ще се смея...
Всичко имам в своя малък свят!
