Завърнах се вкъщи уморена от мечти.
Залостих здраво вратата
и на прага оставих всичките плачещи сълзи.
В уюта на майчиния дом прегърнах тишината.
Позволих да изкочи всеки подтискан стон.
И тихичко заплаках в самотата...
Дадох си равносметка...
Погледнах се отстрани...
Виждах, плащала съм за всяка грешка.
И себе си губила съм в хиляди лъжи...
Жестока съм била.
Грешница, на дявола жена.
Мила съм била.
Светеща надежда за всяка изгубена душа.
Препатих много.
За кратко време.
Живота си осъдих строго.
Не дадох за миг да душата ми да стене.
Понасях мълчаливо всяка болка.
Питие си правих от студени сълзи.
Чувствах се жалка.
И накрая уморих се от глупавите си мечти.
И сега притихнала в старата къща,
прегърнала съм майчиния уют...
И чувствам душата ми притихнала е също,
отречена от своя черен смут.
И просто си седя в прегръдките на мекото кресло.
Спомням си каква бях преди...
В огледалото виждам онези смеещи се очи...
Готови да сбъднат дори недостижимите мечти...
А живота премина неусетно,
но млада съм още...
Понякога чувствам, че всичко, което правя е грешно...
И с викове будя се нощем...
А на малката масичка - портрет на дете...
...с нежна усмивка...
непознало на живота тежкото бреме,
не разбрало какво е да се чувстваш жалък...
Уморена съм, до неузнаваемост изпита.
И сякаш всичко е един кошмарен сън,
а болката като пиявица в душата ми е впита.
И тук, в майчиния дом, самотен останал,
отекващ от мълчаливия ми стон...
Разбирам, днес е сетният ми ден.
Унасям се в първия спокоен сън...
И тихичко прощавам се със мен.
Бавно се губя сред отминали копнежи.
И освобонеда от себе си ще съм.
Няма да прося за надежди.
Отивам си... някъде далече...
И зная, никога не ще се върна вече.
