Приказка за самотата

Started by Arwen, June 29, 2007, 19:11:08 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Arwen

Отново цигулка свири в мрака.
За кой ли път пронизва със струните си тишината...
Онемяла от болка, тъжната й песен
открадва воплите на смирена есен...

Отлетяла е птицата,
понесла на криле несветеща искрица...
Отправена към синьото небе,
да търси друго някое, по - щастливо сърце...

А таз история недовършена остана...
Приказката без край замря...
Любовта бе следа от дълбока рана...
Зовът стопи се в умираща река...

И незапълнено остана онова чакано присъствие.
Мечтите глухи, подивели
избягаха като птицата, уплашени от
проклетото отсъствие...
И те със себе си взеха онази същата
изгаснала искрица...

И дим... много дим...
примесен с тъга и малко страх...
Животът стана жестоко непоносим
и някак смисълът се превърна в прах...

И само цигулката остана да
напомня за някогашната любов...
И онемели струните се късат
зарад стопилия се зов...
...и всичко свърши...
Заспа и тишината,
унесена в приказка за самотата...
Как да те спася от своето "Обичам те."
Как да те за забравя?
И от нежността, нямата в очите ми,
как да те избавя?
Как да те предам на оня скитник-спомена?
Как да те отмина?
Как да умъртвя любовта, безоката...
...като нямам сили?...

иринка


Don_NUTSO

прекраснен е стиха, поздравления
Взех всичко от живота, наистина всичко. Ако сега Бог ми го отнеме, то тогава сме квит.
Всяко момиче, което имаше късмета да я целуна, спираше живота ми.

Всяка твоя капка кръв, всеки дъх на мен е обречен.