Ръцете

[ilusia]

Бил ли си някога сляп ? Имам предвид , наистина сляп ?
Понякога ослепявам за миг. Пред очите ми водовъртежа от хора , улици и къщи се завърта безметежно и настава мрак. Не виждам никого и нищо . Те стават невидими. Ами аз ? Аз все още съм там..
И тогава... тогава усещам света. Усещам го истински , със всичките си сетива. Някога се плашех , страхувах се , от това да не остана така завинаги. Сляпа , безпомощна и жалка... А днес чакам своята слепота. Така както чакам маршрутката... минава ,преминава... и слизам. А когато сляза се озовавам в един нов свят. В този свят , аз , сляпата , се разграждам... Сливам се със всичко наоколо , защото всичко на около - това съм аз и моят мрак. Диханието ми достига облаците , а душата ми литва. Литва и се вселява във хиляди други души. Усеща погледите им върху тялото си , понякога скверни и неморални , чужди и смешни, понякога съжалителни и сведени към прахта , друг път нежни , искрени и топли.. просто усещания. И в този свят на слепота проглеждаш със всичко , с цялото си същество. Аромата на паваж и гуми придобива успокояващата свежест на липата , която някога , когато виждах галех с нежните си пръсти на село. Звуците ,какофонията от клаксони , от подсвиркване , от хора , от разговори... всичко зазвучава в хармоничната песен на вятъра. А когато някой непознат ме докосне , сякаш гледам през неговите очи. Ето онзи ден през булеварда ме преведоха едни треперещи , изгрубяли ръце , вените им бяха изпъкнали и надупчени , дланите странно отпуснати , сякаш като в молитва. Но насочени надолу ... защо ? И аз видях света през тези ръце. Впих душата си в душата на притежателя им . И заплаках. Да  , аз не мога да плача с истински сълзи. Аз съм сляпа. Аз съм дух бродещ из небитието , скитам се в надбитиините пространства на вселената и пия... пия.... Поглъщам тишината. Погледнах света през тези ръце. Той бе мрачен , скучен , безсмислен и опорочен. А в мен... в мен имаше едно усещане за безнадеждност , за хлад , за студ и смразяваща болка...Понечих да погаля тези ръце.. но те бързо се отдръпнаха... не ги усетих повече....
В тролея място ми отстъпиха и ми помогнаха да седна едни... как да кажа...едни толкова нежни и чисти ръце , че вероятно бяха детски . Да  , определено бяха детски , все пак имаха леки мазолчета.. вероятно детето бе паднало , но през тези ръце света изглеждаше свеж , истински , наситен с аромата на любов , на щастие и слънце. Толкова бодри и жизнени ръце. Каква грация Боже мой ! Каква красота... Но някой се провикна " Бабо" и ръцете изчезнаха. Баба ? Баба.... ах какви ръце.... толкова възрастни , а сякаш на дете... Баба ?!
Закъснявах... със забързани крачки , усещайки горещия паваж под крачетата си вървях към ореченото място. Метална кутийка , сякаш от консерва , издрънча край мен. Пуснах една паричка и една ръчичка , толкова малка взе моята. Ах... изранена , издрана , кръв ? Вероятно на някой скитник. Света описващ ми тази ръка беше толкова жалък , мизерен... отвратителен . Изпаднах в погнуса !
Детски смях ? Дете ?! Дете.... мили Боже... дете....
Чух най-искрения и сърдечен смяха , който някога бях чувала...и ръцете изведнъж сякаш ми се усмихваха , години по-късно отново чувах този смях.... Колко звънък , жизнерадостен. Погълна всички звуци... смях.....на дете ?
А какво ли биха казали моите ръце на някого ? Какво ли биха разказали те за света ?
Какво вече споменах моята слепота е хронична но не и постоянна. Един ден , под лъчите на палещото слънце , клатушкаща се и умираща от болки в краката от неизменното мъчилище на всички жени - токчетата станах. На моето място седна възрастна жена , с тъмни очила , прегърбена и сякаш срината , но от нея лъхаше... нещо неописуемо. Странно... Помоли ме , да продупча билетчето й. Подадох го , а тя хвана ръцете ми. Колко мънички и бледи изглеждаха върху фона на нейните. За първи път погледнах ръцете си... толкова малки наистина. Цената ги погали , обърна ги.... докосна лицето си с тях и промълви " Бог , да те благослови дете..." дръпнах ги уплашено. И от какво ? Та аз бях правила хиляди пъти същото.... " Бог да те благослови" прозвуча в мен....
- Благословена съм- отвърнах й аз.
- Да... зная...Ангел...

Ангел ? Аз.... в каква жестока заблуда бе тази жена... Очите лъжат.... а ръцете ? Толкова пъти бях милвала толкова много ръце... А колко ли пъти се бях губила в душите им ? И дали успях отново да се събера и намеря...
Ангел... засмях се и докоснах лицето си... ръцете ми бяха толкова груби.... толкова захабени...и толкова малки

[иринка]

 [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] Изумително....

[ilusia]

Ти си изумителна мила моя [heart__]