Аз чакам ножът ти в гърба ми,
все тихо,всяка вечер,щом се прибереш...
А виковете-те остават във гръдта ми,
и чакам,че грешиш,ти сам да разбереш.
С целувка бойнияти вик сподавям,
опитвам се поне да вразумя войника в моя дом,
Не,няма с нищо още да те наранявам,
когато дойде тоя ден,ще претърпиш погром...
Ще трая още дълго време,нека ме боли,
ще чакам ударите ти свирепи
ще мия раните с горчивите сълзи...
прощавам пак за тези мигове нелепи...
А моето оръжие ми е смирено,
ти даваш с бясна скорост все напред,
раняваш ме,но твоето сърце е най ранено,
аз казвам,пак,че всичко е наред...
Войната ни завинаги ще се проточи,
аз знам,не ми е нужно да повтаряш...
И знам,че мене си нарочи,
да бъда жертва,на това,че страдаш.
До днес обаче...
Вече е дошъл деня,когато,
аз вместо във плътта ти ,във душата ножа ще забия...
Сърцето ти завинаги ще е сакато,
И всяка болка колко струва ще разкрия...
Казвах,че не мога,но го сторих
беше малка победа във нашата война
Преборих се със теб,и с мене се преборих,
преборих се дори с една съдба.
Дожиждане!Не те обичам вече!
Аз никога не съм и те обичала.
Но времето ти да се промениш изтече.
Последно сбогом!Стига съм се вричала!!
